РОЗОВАТА ДОЛИНА (приказка)

Още от малка тя мечтаела само за едно - да намери розовата долина.
Какво точно е розовата долина нямала представа, но знаела, че там ще бъде щастлива.
Само още малко да порасна – мислела си - и ще тръгна натам... към щастието. Минало време. Пораснала. Младежите я ухажвали, домогвали се до мил поглед и целувка. Обещавали, че ще я направят щастлива. Но как си представя щастието никой не я попитал.
Една нощ тя се сбогувала с дома си и тръгнала към розовата долина. По пътя пеела, подскачала, събирала цветя, тръпнела в очакване - може би зад следващия завой ще се покаже?
Вървяла дълго, минала през много градове, села, поля. Стигнала до едно пусто място. Жегата била уморила всичко – тревите, цветята, само кафява прах се стелела докъдето стигал погледа. Кафява прах и едно изсъхнало ябълково дърво. Седнала да си почине под дървото. Краката й били изранени, жадна била, а розовата долина оставала все така далече. Заплакала и земята жадно погълнала сълзите й. Листата на дървото се оживили. Любопитни ябълчици подали глави.
Откъснала ги и продължила нататък. Ядяла ябълки и хвърляла семките през рамо. Стигнала до една река. Имало полусчупено мостче към другия бряг. Преминала тя, а на другия бряг – къща. Влязла вътре. Било прашно, запуснато. До една маса седял умълчан и замислен мъж. Опитала се да го заговори – напразно. И понеже била уморена, а навън вече се стъмвало останала в къщата. Помела, изчистила, сготвила. През цялото време си пеела. Усещала, че мъжът я слуша и се надявала да го разговори, да го разпита – може пък да знае къде е розовата долина. Мъжът мълчал цяла вечер. И на следващия ден, и на по-следващия. Тя не знаела накъде да поеме. Вече дори не била сигурна, че розовата долина съществува.
Останала да живее в къщата. Изпълнила я със смях и песни. Мъжът постепенно свикнал с нея. Започнал да говори, да подхвърля закачки. Постегнал къщата. Но къде се намира розовата долина не знаел. Затова един ден тя отново тръгнала на път. Минавала през гори и планини. Спирала се в градовете, разпитвала. Понеже била красива и весела хората й давали подслон и работа. Оставала за седмица –две, най-много месец и отново тръгвала. Минали дълги години. Късно една вечер пристигнала в някакъв град. Било зима. Почукала на вратата на една къща, помолила да пренощува – отказали й. Почукала на друга. На трета. Навсякъде й отказали. Спряла пред осветената витрина на един магазин и оттам я погледнала стара жена с похабено, набръчкано лице и тъжни очи. Разбрала защо не я пускат хората в домовете си. Ставало все по-студено. Седнала под витрината и се унесла в сън. Пред очите й се появил мъжът от къщата. Казал й, че я е следвал навсякъде и че сега идва, за да я отведе в къщи. Примирена, че няма да открие розовата долина, тръгнала с него. Вървели дълго. Много дълго. С идването на пролетта те тъкмо приближавали към къщата. Били на края на силите си. Мъжът я придържал и тихичко я окуражавал:
- Стигнем ли онзи хълм ще я видим сгушена в долината. Още малко. Последно усилие.
Най-накрая се изправили на върха на хълма и тя видяла, че цялата долина е осеяна с цъфнали в розово ябълки.