Ехото на вятъра

Дон Фелипе се научи да маха за "здравей" и "довиждане", но го прави след като обмисли добре дали иска да отговори на поздрава, или не. Понякога вдига ръка доста след като човекът е отминал.
Днес влизам в кухнята, а той седи срещу прозореца и наблюдава как съседът му маха с клони. После дървото се успокоява и дон Фелипе решава да му отговори - вдига ръка, разперва пръсти, маха и се усмихва. Все едно ехото на вятъра живее у дома. 

Такива неща днес.

Бакшишът на лятото

Пътуваме през затворен град, който е като магазин за плажни надуваеми играчки - работи само през лятото. Празни улици, заковани капаци, пусти заведения - през витрината на едно видях забравена на барплота чаша, пълна с мидички.

Останали са двама-трима души - последни клиенти на масата на лятото. То е потропвало нервно по барплота, хвърляло им е неприязнени погледи, носело е бира с капки дъжд в нея.

Най-накрая - капнало от умора - лятото им е поднесло десерта, комплимент от заведението, с малко повече ром и авгостувско слънце в края на септември и е избягало без да дочака бакшиша си.

Онези двама-трима последни, настоятелни клиенти, са се пробудили с натежали глава, препили с море, преяли с пътешествия. Огледали са се наоколо - сезонните градове изглеждат остарели и в недобро здраве през есента - оставили са чашата с бакшиша на барплота и с гузни стъпки, гонени от вятъра, са напуснали града.

Такива неща миналата седмица.

Ламята, която влезе в дядовата ръкавичка

В търсене на нови възможности - в личен и професионален план - ламята стигнала до приказката за дядовата ръкавичка. Покашляла се, побутнала изтумбения ѝ палец:

- Хъм-хъм, има ли някой? Кой живее тук? 

- Аз съм мишчица гризанка. 

- Аз съм зайко байко. 

- Аз съм кумичка лисичка. 

- Аз съм мецан и много мразя да ме будят от зимен сън. 

- А ти кой си? - попитали в един глас животните. 

- Аз съм ламя. Може ли да живея при вас? 

- Такова животно не сме виждали - извикали в един глас обитателите на ръкавичката. - Покажи си главата на ей тоя разпорен шев, да те видим и ще решим. 

- Коя глава? - объркала се ламята. 

- Че ти колко имаш? 

- Две. 

- Покажи ни тази, която си харесваш повече. 

Ламята показала срамежливо усмихнатата си дясна глава там, където ѝ казали животните. Бузите ѝ били леко зачервени от вълнение, дишала учестено и миглите ѝ приличали на пеперуди в полет. 

- Каква си хубава, каква си весела! Влизай при нас, царски ще си живеем - посместили се животните. 

Влязла ламята в ръкавичката. Запушила с опашка разпраното място, за да не навява сняг вътре, да не им духа на останалите, а тя самата не усещала никакъв студ. Първо, защото била щастлива, че си е намерила приятели и второ, защото опашката ѝ била покрита с люспи, които били чудесна топлоизолация. 

Записали я животните на горска кухня, за да получава редовно пюрета (открехнали я, че има чудни пюрета от ябълка златна превъзходна), говорели си, смеели се. Идея си нямали, че в края на приказката дядото ще си намери ръкавичката, ще им разкаже колко опасно и коварно същество е ламята, и те ще я прогонят. Нейните мъки ще започнат отново, а всички останали животни ще се оглеждат гузно и ще се опитват да се убедят, че все пак добре са направили като са взели превантивни мерки и са изгонили най-милия и грижовен звяр, който познават. 

Такива неща днес. 

Изчистване имиджа на ламята

"Проблемът с принцесите е много сериозен - мърмореше ламята, докато си събираше багажа. - Аз искам да развивам малък бизнес - продажба на сандвичи и закуски - обществото ме обвинява в трафик на хора и неприемливи готварски практики. Отивам да кандидатствам за кредит, банковият служител вади няколко тома приказки от цял свят и ми вика "Много ви е лошо кредитното досие." Не може така да се живее."

Тя най-сетне стегна куфарите, успя да натика вътре и любимата си плюшена принцеса, бутна камъка на входа на пещерата на излизане и тръгна към дома на един още млад, непредубеден, неизвестен автор на приказки, разкази и романи, с когото беше сключила договор за изчистване на имиджа срещу слава и многобройни читатели.

Такива неща днес.

Как не беше развито производството на златни ябълки

В началото ламята била по-скоро вредител по овошките, при това не много разпространен. Хапвала веднъж годишно златна ябълка и през другото време хъркала в пещерата си. Добре, ама времената се променили. Пазачите на ябълката вече не идвали под дървото с хляб и лук в торбата, а с разни засукани манджи и гурме произведения в шарени кутии. И на нея ѝ се приискало нещо по така. Пюре от златни ябълки например. Ама откъде да намери повечко плодове, че да си направи? Тръгнала да търси из чуждите приказки. Намерила в една руска и в една на прибалтийските народи, но повече не успяла да събере и недоволна тръгнала да се прибира. По пътя обмисляла къде може да постави въпроса за недостатъчното производство на златни ябълки и кой би се наел да го стимулира. Героите на приказките, през които минавала гледали как бърчи чело, смръщва вежди, сумти и си мърмори и се уплашили. Вместо да се поинтересуват какво ѝ е, взели да ѝ предлагат дарове за омилостивяване. Ламята била добре възпитана и какво да прави, приела всички подаръци. Прибрала се в пещерата си заедно с пет принцеси, един сандък, в който живеела мечка, в мечката заек, в заека патица, в патицата златно яйце, в яйцето игла, а на върха ѝ животът на един от нейните съседи. Оказало се, че принцесите хич не ги бива да варят сладко, затова тя се заела с тази работа. Обелила ябълките, смачкала ги, добавила захар, бъркала с опашка до премаляване и когато сладкото било готово, хапнала и заспала. Принцесите събрали златните обелки, поделили си ги и всяка се върнала в царството си. Всички до една представили тайните си, неподходящи гаджета на своите бащи като спасители и избавители, като убийци на ламята, изпоженили се и заживели къде щастливо, къде не толкова. А ламята спала, спала, даже и не разбрала, че от вредител по овошките се е превърнала в унищожител на принцеси. Затова и никой не взел насериозно плана ѝ за повишаване производството на златни ябълки, и тая ниша остава неразработена и досега. Такива неща днес.

Тревога в градината на мама

Когато пристигаме, ленив разкош владее градината на мама.
Още на втория-третия ден от предните редици с цветя, тези най-близо до алеята, се понасят слухове за откъснати листа, за намачкани цветове - въобще за варварско отношение каквото не са понасяли от години. И най-притеснителното е, че повелителката на тяхната обетована земя като че ли не се интересува от проблема и се е съюзила с врага!

Дори безгрижният, лековат космос настръхва в подозрително очакване на бедствие. Той предава тревогата си на бръмбарите, които живеят в цветовете му на хотелски начала. Те пък я занасят на картофите, които я споделят с морковите, които я подхвърлят на краставиците, откъдето тя отскача чак до тагетиса, розите и смокинята в края на двора. На последната започват да ѝ капят плодовете от стреса. Ние ги събираме, изяждаме и така разбираме за възникналата критична ситуация.

Примамвам котките с паница мляко и малко наденички, назначавам ги за посланици на добра воля и ги разпращам из градината със следното съобщение:

"Расти, цъфти и давай плод в мир, зелени народе. Дон Фелипе все още не може да ходи без чужда помощ."

Спестявам им, че след месец-два това все пак ще се случи и се надявам на успешен съюз с есента.

Такива неща тези дни.

На другия край на земята

Той много се страхуваше, че следващият път ще се прероди в китаец и няма да разбира нищо от това, което говори майка му. В сегашното му семейство и в детската градина хората говореха само на български. Вярно, баща му обясни, че тази работа с прераждането, за която беше чул по телевизията, не е много сигурна, но все пак. Дълго се чуди какво да направи, за да не се прероди в Китай. После тръгна на училище, влюби се, заживя далеч от родителите си, назначиха го за важен шеф в още по-важна фирма, ожени се, пътува по света, родиха му се деца и той забрави за тази работа с Китай. За прераждането си мислеше от време на време, но му се струваше, че това на него няма да му се случи. Както не му се случиха много други неща. Но той и за тях беше забравил.

Когато остаря и децата му го напуснаха, а жена му започна да си записва по ръцете „внук ми се казва Антон”, „загубих се, заведете ме в къщи”, отново си спомни за възможността да се прероди от другата страна на земното кълбо. Това, че няма да се разбира с околните вече не го притесняваше. Но много му се искаше да знае как изглежда светът през очите на един китаец. Затова опитваше да гледа само с притворени очи. Вещите губеха очертанията си. Подробностите избледняваха. Виждаше само най-важното, което толкова години му беше убягвало. Един ден го заслепи силна светлина и очите му съвсем се затвориха.

На другия край на земята, един възрастен китаец умираше с широко отворени очи.

Сезонно подхранване на надеждите

Съседът, неуморен флиртаджия, този път успя да се справи с капризите на зимата, но се пречупи пред поройната любов на лятото. Гледам го - унил, с тук-там счупени клони, които висят от короната му и съхнат. Далече са, за да го отърва от тях, да му олекне. Ще си стоят там, ще му напомнят летните драми. 

После ще дойде есента и ако е достатъчно взискателна и настойчива, клоните ще паднат, ще останат само белези. Тя, есента, е малко чувствителна, едва ли ще понесе да ги гледа. Ще си събере двата сака листа и ще си замине. Съседът ще пострада, но умерено. 

После ще дойде зимата, ще трябва да ѝ се обяснява какво е ставало в нейно отсъствие, да я уверява, че държи на връзката им. Но зимата знае кога да е капризна, кога да прояви здрав разум, ще покрие и съседа, и белезите му, и падналите на земята клони с белия шал на прошката. 

После всичко ще започне отначало. Само клоните ще гният, ще се превръщат в пръст и ще помагат на съседа да подхранва надеждите за умиротворена лятна любов, която идва и остава. Така, докато горкият не грохне и не се превърне сам в храна за надеждите на друг някой млад и зелен, който наднича през прозореца на нечия кухня. 

Такива неща напоследък при съседа. При мен - съвсем други. 

Много и малко

Един мъж, на който всичко му е по много - височината, широчината, жегата - седи на пейка в парка. Към него се приближава жена, на която също всичко ѝ по много и се хвърля на врата му. Прегръща го, целува го по челото, по устата, скрива го целия (този голям мъж) в прегръдките си. Той се смее и гълъбите се плашат. После ѝ подава чаша, която изглежда миниатюрна в ръцете му:
"Взел съм ти айс кафе." Тя сяда го него и двамата притихват, докато отпиват следобеда на малки глътки. Такива неща днес.

Дон Фелипе и пристанищата

Второто пристанище в живота си дон Фелипе приветства с радостни възгласи. На първото спеше, та допуснахме, че го е приел спокойно. Но второто, о! второто. Опита дървените му пейки на вкус, ококори се срещу полюшващите се яхти, опита се да хване няколко слънчеви зайчета и изгледа снизходително майка си, която крещеше: "Виж, виж рибките!". След това се оттегли да отдъхне в количката си. На третото пристанище вече се чувстваше като у дома си - плюеше пюре по преминаващите хора и приемаше с благосклонна, оранжева от тиква и моркови, усмивка това, което му говореха. (Какво му каза всеки на собствения си език не разбрахме, но изглежда, че и Фелипе, и непознатите се разделяха доволни от общуването един с друг.) Хиляда километра по-късно отново сме в нацупената София. Дон Фелипе спи, разперил ръце и крака, а аз пия кафе със съседа и се опитвам да му обясня какво представляват пристанищата и защо е важно да опознаеш отрано техните особености, ако искаш да плаваш спокойно през живота и да се възстановяваш бързо от житейските бури и корабокрушения. Такива неща днес. И напоследък.

Няколко версии за удавниците в купата с таратор

Тази нощ две калинки са се удавили в забравения на масата таратор. Той я е поканил на романтична разходка по перваза на прозореца. После са видели голямата червена купа. "Гигантска калинка, паднала по гръб - вероятно си е казал той. - Удобен случай да се представя като герой в очите на любимата. Ще помогна на горкото същество!" и двамата са изминали дългия път от прозореца, през жълтата земя (паркета), синята планина (крака на масата) и оранжевата равнина (покривката). Стигнали са до гигантската калинка, изпаднала в беда, покатерили са се по нея. "Бягай! Капан!" - извикал е той, но е било вече късно и двамата са цопнали в таратора. Или пък тя е видяла купата първа и е решила да го изпита. "Можеш ли да ме преведеш през шарените земи чак до червената?" и той се е съгласил. Стигнали са до купата, миризмата на таратора ги е упоила и докато са падали безпомощно в него, той си е мислел: "А можех по-рано тази вечер просто да ѝ предложа да се омъжи за мен". От нея се е чуло само едно тъничко "Ах!" и после "блъб" и никой не може да каже съжалила ли е за каприза си, или си е помислила: "Какъв трагичен и красив завършек на нашата любов, като в роман!". Може би истината е съвсем друга. Може би изобщо не са били двойка влюбени, а двама наперени младежи, отдали се на приключения. Или старци, тръгнали да търсят изгубения си син - някоя сойка им е казала, че последно го е видяла да върви по посока на кухненския прозорец, докато се е облизвала след вкусния обяд. Догадките са хиляди. От човешка гледна точка единственото сигурно е, че две калинки са загубили живота си поради немарливост на домакинята, забравила да прибере таратора в хладилника. Всички оцелели след трагедията обитатели на кухнята и на главата на съседа са съгласни за едно - от сутринта навсякъде мирише на липа и обичайното ежедневие е невъзможно. Такива неща днес.

Нещо ми убягва

Седим с дон Фелипе на терасата и той се опитва да ми бръкне в устата, за да разбере къде държа думите. Подозирам, че особено се интересува от дългата версия на "Рано ранила Мецана...".
Междувременно съседът се занася с две сойки и се опитва да ги накара да се преместят в празното гнездо в клоните му. Неудобно е така някак, за първа година без квартиранти. После дон Фелипе лови капки в банята, а съседът въздиша тежко (сойките отлетяха), лови въздишките и ги окачва по листата си.
В крайна сметка и двамата се кротват. Единият в леглото, а другият до кухненския прозорец, за да си говорим, докато шетам.
Само аз не се опитвам да уловя нищо. Седя, гледам, слушам, възхищавам се и от време на време въздишам, защото колкото и да е пълен животът, знам със сигурност, че нещо ми убягва.

Такива неща днес.

Защо мечките спят през зимата

За да могат да се справят с всички вълнения, емоции и впечатления, които са натрупали през останалите сезони.

Такива неща днес.

Смяна на зимната кожа с пролетна

Има един ден, в който забелязваш, че времето между 17 и 21 часа се разтяга и сякаш побира в себе си още цял един ден. Това, разбира се, ако нямаш да вършиш хиляда неща, а си в парка или небрежно си се отпуснал на дивана и обясняваш, че зайчето казва "хруп-хруп-хруп", защото непрекъснато хрупа моркови. (Проблемът с жирафа, охлюва и костенурките остава - те са възпитани и ядат безшумно.)

Та в този ден, без значение дали съседът тайнствено мълчи и само поклаща зелени букли, или шушка и бърбори без почивка; независимо дали е слънчево или времето е мускуриво и докато дъждът умие очите на деня, той вземе, че си изцапа устата, неволно и противоестествено дори, напук на всичките си грижи и въжделения, се чувстваш лек, щастлив и малко се вълнуваш. Чудиш се защо и изведнъж се сещаш, че е началото на май, което обяснява всичко. Май без да забележиш си съблякъл зимната си кожа и си се пременил с пролетна. 

Такива неща днес. 

Късогледи извинения

Докато сваря да поговоря със съседа, защото забелязах, че се е опъпчил, а помня, че пубертетът е тежко време (въпреки че вероятно е тийнейджър, който се радва на пъпките си), той вече се разлистил. Забелязах го чак когато днес дон Фелипе се разпищя от изумление пред огромното зелено нещо, надничащо в прозореца.
Вечерта излязох при него на терасата.

- Шшшхшшмуууушшхссшшш - посрещна ме той. - Не си намирай извинения, че минаваш през дните със затворени очи, някой ден ще поискаш да ги отвориш и даже няма да разбереш, че не можеш.

- Влезе ми прашинка в окото - измърморих аз, влязох да си промия лещата и го оставих блажено ухилен да се прегръща с тъмнината.

Такива неща днес.

Да се подарим на пролетта

Вчера сутрин съседът, накичен с бисери и диаманти, се фръцна пред прозореца, спомена, че нощният дъжд бил много щедър и хукна да пресреща пролетта. Бил подходящият момент да я омае, да я очарова с блясък и богатство, та този път да цъфне първи, а не да се свива почти до средата на април, ако не и по-нататък, като пъпчив тийнейджър на танцова забава. 

Днес излизаме с дон Фелипе на терасата да пием чай, сядаме на шезлонга, увиваме се в одеялото и съседът провесва нещастен клон до нас. Носел се слух, че е много сериозно това момиче - пролетта, неподкупно, с принципи. И той се отказал да я гони, и без друго по пътя прахосал всичките си бижута. 

Така е, съгласявам се аз. После му напомням, че ако те е грижа за някого, това, което му подаряваш обикновено не са неща и тримата потъваме в безмълвно очакване да пораснем, да ни дойде акъл и смелост да се подарим на пролетта. 

Мемоари на незнайното старче

Две старчета стоят на тротоара и нещо заговорничат. Едното е облечено с избеляла бежова канадка и носи каскет. Другото е с дълго сиво палто и поомачкано бомбе. Явно бързо постигат сговор, защото съм още сравнително далеч, когато старчето с канадката леко се отдалечава и вдига към очите си очукан фотоапарат. Старчето с бомбето вади наръч изписани листове от чантата си и застава под едно дърво в лек профил. Отпуска ръка, така че ръкописът да излезе на преден план и замислено свежда поглед към него. Старчето с канадката щраква веднъж, после втори път и доволно се запътва към модела си.
Аз ги подминавам и си мисля, че ей такава снимка - на момента, в който двамата правят снимката - би трябвало да стои на задната корица на "Мемоари на незнайното старче".

Такива неща вчера.

С натежала глава

- Тая сутрин съм малко чики-рики - хили се нервно съседът.
- Сега ще ти олекне на главата - каня аз на закуска шестте врабчета, настанили се в короната му и после изтръсквам снега от клоните му.

И докато те похапват, той се поизправя, а навън изгрява слънце.

Такива неща днес.

Важен въпрос с любовен завършек

Сутринта съседът ме посреща облян в сълзи и с много сериозен за него въпрос - сега той съсед ли е или съседка. Защото, от една страна, е дърво - значи съсед. От друга, е липа - значи съседка. 20 години и повече бил живял така, но това не можело да продължава. Самоопределение трябвало да има и яснота. Защото иначе дори картичка за свети Валентин не можел да изпрати - като не е сигурен какво е, съвсем му е объркано и какъв пол трябва да е обектът на чувствата му. Правя си силен чай, обърсвам сълзите от най-близкия клон и го убеждавам в следните неща: - не се мешай в работата на природата - ако те е направила хем съсед, хем съседка, сигурно си има причина за това; - първият, на когото трябва да изпратиш любов, пък ако ще и без валентинка, си самият ти, научиш ли се да се обичаш, лесно ще откриеш и тези, на които искаш да дариш любов; - не, няма никакво значение какъв пол са. Допивам чая, полузамръзнала и му казвам, че вече трябва да се прибера на топло. В отговор, той ми дава последното, кой знае как оцеляло досега, есенно листо от короната си. Взимам си валентинката и влизам вътре. Такива неща днес.

От лайфстайл до лайфстайл или съседът и кокошките

- Защо гониш синигерите, сойките и гълъбите, момче? Оставила съм им закуска, какво само се драчиш и не им даваш да кацнат? - мъмря аз съседа, събирам разпилени трохи и зърна и се опитвам да примамя птиците да хапнат.

- Сменям концепцията - гордо ми обяснява той. - Ще се насоча към по-практичен лайфстайл, тъкмо да съм ти полезен и на тебе. От днес вече не искам тия пилци да скачат по мен, ще помисля какво да направя, така че да привлека кокошки да кацат по клоните ми.
- Аха! - почесвам се аз. Чудя се как деликатно да му обясня, хем така, че да ме чуе и разбере, че за лайфстайла на едни са необходими само кокошки, а лайфстайла на други включва общуване със синигерите и сойките, и прогонването на всяко пернато е заплаха за съществуването на летенето.

Такива неща днес.