Friday, December 18, 2020
Къде наистина живее дядо Коледа
Wednesday, December 16, 2020
Две приказки, почти три, в една
Приказка по действителен случай, 16
Хулиганите ритнали оградата, част от нея хвръкнала и се закачила за клона на дървото. То обаче тъкмо се карало с вятъра. Отметнало глава възмутено, оградата литнала нагоре и се загубила в небето. Затова тази приказка свършила и започнала втората. В нея хулигани изобщо нямало, ограда също. Под и около дървото си играели деца. Катерели се по ствола, правели хамбургери от листа, връзвали си люлка, броели точките на калинките, които се щурали наоколо. Много добре си живеели.
Един ден обаче дошли важните хора, които се грижат за парковете, градините и детските площадки. Те искали да отрежат дървото, за да направят детска площадка.
- Не искамее! - крещели децата. - Ние си имаме дърво!
- А не, не! Не може - отговаряли загрижено важните хора - трябва да ви е по-удобно, за да се забавлявате и нищо да не ви притеснява.
- Ние се забавлявамее! - прегръщали дървото децата.
- Да, но с детска площадка ще се забавлявате повече! Ние сме възрастни и най-добре знаем - отсекли дървото важните хора с един замах.
Точно тогава оная част от ограда, която била изчезнала в небесата в първата приказка, паднала във втората и разгонила важните хора.
Децата продължили да си играят около пъна на отсеченото дърво. Редели си сервиза за чай върху му, правели си магазин, рисували или облакътени на него си разказвали приказки. Малко преди да пораснат и да спрат да се събират около пъна, забелязали, че от него се е източил нов филиз. Но това вече е начало на трета приказка, така че просто ще ги оставим да му се радват.
Tuesday, December 15, 2020
Тайният копнеж на свраката
Monday, December 14, 2020
За какво е приказката
Приказка по действителен случай, 14
Тая приказка е много своенравна - не иска да излезе и това си е. От сутринта сме я замъчили. Всичко започна с едно цвете с бодли, което не е роза, не е на храст и е доста нахално. Къса чорапогащниците на бабите, като минават покрай него на път за магазина, закача по-малките деца и те реват, а майките им се карат. Въобще, цвете разбойник откъдето и да го погледнем. Побутвахме го оттук, подръпвахме го оттам - дано се раздвижи, да тръгне историята нанакъде, да се заплете, да се разплете, а то - нищо.
Мислихме заедно, мислихме поотделно, подкрепихме се с полезни бонбони, за да ни дойдат силите, но ни дойде само настроението за разходка. Разходихме се и на прибиране влязохме в коридороподобния цветарски магазин в подлеза по желание на момчето, което би трябвало да е участник в тази приказка. ако я имаше. Пак по негово желание си взехме една роза и я заведохме в къщи. По пътя - нали слухтя откъде ще се покаже най-накрая тая приказка - чух го да шушне на розата, че ще я заведе при слънчогледа. То хубаво, ама слънчеголедът живя у нас десетина дни в началото на ноември и после пое към вечните слънчогледови полета.
Точно да попитам защо подвежда така момичето, спънах се, забавих крачка и се сетих! Приказката не е за бодливото цвете, а за градината, в която съжителствали щастливо всички цветя, от всички сезони, независимо кога били откъснати и дали въобще били живи. Тя се намирала в главата на едно момче, което било още толкова малко, че времето изобщо не го забелязвало. И това е.
===
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Sunday, December 13, 2020
Отвлечените баби
===
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Saturday, December 12, 2020
Тайната на рисуваната бутилка
Приказка по действителен случай, 12
Рисуваната бутилка живееше върху скрина. Всички останали бутилки - зелени и кафяви - живееха вътре в него. Обикновената стъклария дрънчеше възмутено против цветовете на наглецата, одумваше я за поведението ѝ и я наричаше безсрамница. Рисуваната бутилка стоеше кротко на мястото си и като че беше в неведение за страстите, които предизвиква. През няколко дни стопаните носеха цветя и ги подреждаха в нея. То това им беше болката на останалите.
Преди, когато се върнеше с цветя от градината, стопанката просто бъркаше в скрина, вадеше първата попаднала ѝ бутилка, пълнеше я с вода и я ползваше за ваза. Така всички негови обитатели от втори и трети рафт имаха шанса да се почувстват като актьори на сцената, като художници, току-що завършили нов шедьовър, като нещо различно от бутилки за домати за готвене, домати за сок и плодов сок. И това ги правеше щастливи.
Но после децата донесоха натрапницата - били я изрисували в детската градина - и стопанката пощуря. Сложи я на почетно място върху скрина и само в нея редеше букетите си. Дали защото ѝ беше удобно да се пресегне и да я вземе, дали защото децата се бяха старали да я оцветят във всички цветове на дъгата - бутилките в скрина роптаеха, гадаеха, аха и ще се напукат от яд. С нищо друго не се занимаваха, чак соковете им се вкиснаха. Щом се усетиха, стопаните бързо-бързо ги извадиха, изпразниха и ги оставиха да прашасват в тъмния и студен шкаф на балкона. Горките бутилки, оплакваха нещастната си съдба, обвиняваха рисуваната си посестрима, жалеха се една на друга. Нито от вътрешността на скрина, нито от шкафа можеха да видят, че тя е с по-широко гърло от техните и в нея просто могат да се подредят повече цветя.
===
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Friday, December 11, 2020
Клубът с тайното име
Приказка по действителен случай, 11
Печката беше стара, но с бодър дух. Белите ѝ бузи блестяха, бронзираните ѝ крачета бяха изящни и здрави, а на двете ѝ малки врати, и на голямата, висяха дръжки като листа на цвете. Когато дядото пъхаше въглища и дърва в нея и затваряше горната вратичка, през решетката се виждаше как примигва и се облизва хитрушата. После започваше да пее: "Бум-бум-бум! Пук! Псссццц! Бум-бум-бум! Пук! Псссццц!". Не след дълго в песента ѝ се включваше и оранжевият чайник: "Фиуу-фиуу-фиуу". Котката додаваше: "Мъррр-рръммм-мъррр-рръм".
Дядото не се стърпяваше, скокваше, хващаше бабата през кръста и танцуваше с нея из стаята. Или по-скоро той танцуваше, а бабата го спъваше. Хич не я биваше в танците горката, но дядото и печката го знаеха и не ѝ придиряха. Забавляваха се. Малката стая се изпълваше със смях и възклицания. Печката се разгорещяваше, бузите ѝ почервеняваха, струваше ѝ се, че ако размаха всичките си врати и вратички ще литне.
Обаче не го правеше веднага. Харесваше ѝ с дядото и бабата, не искаше да ги оставя на студено. Той я чистеше всяка сутрин, изнасяше пепелта, внасяше сухи дърва. Тя лъскаше бузите ѝ и мажеше с много приятен крем бронзираните ѝ крачета.
Та изчакваше ги да се натанцуват, да се уморят, да си легнат и хубавичко да заспят. След това се отпускаше и от цялата радост и вълнение ставаше лека, лека. Издигаше се нагоре, промушваше се през комина и отиваше да се срещне с останалите членове на клуба на оцелелите стари печки на дърва с тайното име "Щастливите певици". Шушукането и кискането им огласяше небето, а бабите, дядовците, децата и животните - всички сънуваха падащи звезди с медени звънчета на лъчите.
===
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Thursday, December 10, 2020
Много грижовно момче
Wednesday, December 09, 2020
Последното пътешествие на листата
====
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Tuesday, December 08, 2020
Как се получи знамето на радостта
Приказка по действителен случай, 8
Една панделка се разхождала из града с ееей такива гумени ботуши. Цопкала безгрижно в локвите и се гънела от кеф на всички страни. Подскачала, тичала, ама по едно време ѝ омръзнало. Искало ѝ се да сподели с някого кефа от калните пръски, сумтящите, оцапани минувачи, мокрите стъпки от гумените ботуши невидимки. Огледала се и забелязала една много симпатична пръчка с чатал да лежи наблизо. Отишла при нея, запознали се и панделката я поканила да скачат заедно в локвите.
Пръчката на драго сърце би поскачала, обаче нямала ботуши. А майка ѝ строго била забранила цопкане в локвите без тях.
Замислила се синята панделка и го измислила! Дала гумените ботуши на пръчката и я прегърнала с единия си край през врата.
- Я, какво странно знаме! - подсмихвали се хората, но двете приятелки се смеели толкова високо и безгрижно, че изобщо не ги чували. Забавлявали се, докато не останала неизцопкана локва в целия град.
====
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Monday, December 07, 2020
Момчето и слънцето, което беше приятел на всички
Приказка по действителен случай, 7
Момчето седеше в тревата, с лице срещу калния паркинг, с гръб към улицата, хората, детската площадка. Ако можеше да е само гръб, цялото гръб - сърдит, тъжен и неодобрителен - щеше да е най-добре. И почти го беше постигнало, обаче!
Появи се отнякъде едно нахално слънце. Промъкна си бледите, късно-есенни пипала между шала и яката на якето и го погъделичка по врата. Момчето помръдна на една страна, помръдна на друга, но слънчевите пръсти настоятелно се завираха, където не им е работа. Един мъ бръкна в ушето, друг го погъделичка по бузата, трети се плъзна ехеее чак към гушката му, а четвърти започна упорито да почуква по шапката - "Какво си я нахлупил, сваляй я и ела да си играем."
- Не могаа! - ревна момчето. - Моят приятел вече не ми е приятел, играе си и с други децаа. Тука ще си стояяяя, махай сееее.
Ако имаше магаренце наблизо, слънцето щеше много да се зачуди дали то не говори вместо момчето. Но нямаше.
Седеше малкото момченце като мидена черупка, от която току-що бяха извадили бисерчето и не знаеше как да спре да плаче.
Добре, че слънцето има опит с рисунките по сърдити гърбове. Нарисува му първо слънчево зайче, после море, после кораб, на който момчето може да се качи и да отплава, и сладолед голям колкото мъката му - да яде, да яде, да му втръсне и да разбере, че с нищо не бива да се прекалява.
Момченцето се засмя. Избърса си нослето, намести си шапката и хукна пак да тича и да играе. Боричкат се със слънцето, бърборят си, пеят си, но по едно време то започва да се отдалечава.
- Къде отиваш? А? Къде?
- Отивам от другата страна на земята, където живеят още деца и ме чакат да си играем. Аз съм слънце, на всички съм приятел.
- Може ли така? - учуди се момчето.
- Най-вече така може - усмихна се то и преди да изчезнe съвсем го погъделичка за последен път слънцето под носа, за да изкиха момчето и последните останки от тъга и да се прибере спокойно у дома.
====
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Sunday, December 06, 2020
Розови, жълти, сини и червени лампички
Приказка по действителен случай, 6
В един сив ден, под сиво небе, на сива улица, покрита със сиво-кафяви листа, на прозореца на първия етаж на сива кооперация, светеха розови, жълти, сини и червени лампички. Светлината им беше нежна, упорита, слаба и затова съвсем непрактична, но пък много привлекателна.
Момчето се спря и ги гледа, гледа, гледа.
Забеляза ги отдалече. Може би защото и то беше в сиво настроение. Майка му и тя мълчеше в същия цвят, докато се разхождаха по улиците, след като за стотен път я беше питал кога ще дойдат приятелите му у дома и тя за хиляден път му беше обяснила, че е забранено. Защо и как той не беше много наясно. Виждаше, че и възрастните са по-нещастни от обикновено, но ги извиняваше, все пак не са те виновни, че са се родили възрастни. Така им се е случило. Но чак да забраняват приятелите, това...
Сиянието на розовите лампички се сливаше със сиянието на сините, двете се разливаха в топлината на жълтите и червените и разтопяваха всичките сиви мисли на момчето и майка му. Седяха си двамата под прозореца, държаха се за ръка и си мълчаха шарено.
Точно когато им се струваше, че по-хубаво не може да бъде, на прозореца се появи момиченце и им помаха. И те му помахаха. Двете деца се плезеха, правеха си знаци с ръце и смешни физиономии, въртяха се, танцуваха, говореха все едно между тях нямаше стъкло и забрана и голям сив ден с пуста сива улица. Аха да просветлее небето над тях и да пробие през него нежна жълта светлина, и на прозореца се показа бабата на момиченцето. Размаха пръст срещу зяпачите на улицата, изгаси лампичките, хвана внучката си за ухото и я скри зад завесите.
Момчето и майка му се спогледаха, почакаха малко и си тръгнаха. Не можаха да видят как една малка ръчичка се промъква изпод дантелените перденца, щраква ключа и лампичките отново засияват в очакване на приятели и публика.
====
Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.
Saturday, December 05, 2020
Коледна мистерия в парка
Приказка по действителен случай, 5
Търкалят се по склона една оранжева и една червена топка. Тъкмо заискрят цветовете им между побелелите дървета и пак се скрият. Покажат се, скрият се, покажат се скрият се, ала не стават големи и бели - както всяка нормална топка, която се търкаля в снега.
Вижда ги катеричката, чуди се - каква ще е тая работа. Вика съседите - може те да знаят. Четири катерици - наредили се на алеята, махат с опашки, клатят глави и всяка вика:
- Ох, дали става за ядене това?
Идват свраките да проверят кой вдига повече врява от тях. Катериците им сочат червеното и оранжевото кълбо, които се приближават и видните декораторки изкрещяват убедено:
- Татататататата! Коледната украса на парка е това! Татататаа!
Гълъбите - инспектори по чистотата и безопасността - идват да проверят в изправност ли е украсата, има ли нещо излишно по нея, нещо опасно, дето могат да изкълват или оакат в името на общото благо.
Червената и оранжевата топка приближават, приближават.
Сойките подскачат по високите дървета и заядливо подвикват:
- Ама каква коледна украса за парк е това? Защо няма синьо като на нашите крила? Защо няма бяло, като на сврачешките коремчета? Защо няма зелено като боровете, златно като звездите? Какви са тия крещящи цветове? Съсипаха ни гората!
Чуват ги жабите и рибите в езерото и надигат глави да видят - къде е тая коледна красота, която предизвиква толкова шумна радост и още по-шумно възмущение.
Движат се коледните топки, излезли са вече на алеята, макар и в далечния ѝ край. Носят се право към живущите в зоната на езерото с лилиите, приближават, издължават се, изтъняват, добиват съвсем не обли очертания. Свраките и сойките хич и не им обръщат внимание, заети със спорове по естетически въпроси. Катеричките, замижават и пищят. Рибите плясват презрително с опашки и се връщат на дълбокото. Жабите подскачат три пъти против уроки и изкрякват.
Двама души - с червено и оранжево яке - теглени от кучетата си, минават, заболи нос в телефоните си, без да чуват и звук от цялата тази суматоха, и се скриват зад завоя. Животните и птиците се оглеждат - пропуснали са нещо - и се разотиват без да са разбрали какво е станало.
Паркът утихва. Чак се чува как дърветата въздъхват с облекчение и от клоните им се посипва малко сняг. Атмосфера на коледна мистерия остава да витае във въздуха и да чака някой да я забележи, да я улови и да я занесе у дома.
===
Thursday, December 03, 2020
Коледният сладкиш на магарето
Приказка по действителен случай, 4
Паркирало си едно магаренце каручката някъде в края на пролетта, началото на лятото, слязло, огледало се и заревало. Тръгнало било за коледен сладкиш, а пък стигнало до дърво с праскови. Още малко и ще каже някой, че морето голямото, надменното, необщителното е наблизо и се готви да го плесне под опашката.
- Така е - измяукал от близкия дувар един котарак - като се возиш на каручката вместо да я теглиш, всичко се обърква. Спри да ревеш, че ще стреснеш дърветата, ще им окапят листата и хоп, ще се озовем в есента.
Ококорило се магарето срещу му - такъв котарак не било виждало. Опашката му висяла чак до земята и на нея били закачени щипки. На врата му - синьо шалче, в козината му - шарени рибки.
- Какъв котарак си ти? - полюбопитствало то.
- Плюшен - измяукал рижкото и скокнал на гърба му. Хайде сега, впрегни се ти в каруцата, а пък аз ще седна в нея да държа юздите и да ти показвам пътя.
Послушало го магаренцето. Впрегнало се, затеглило, тежко му било. "Нищо, нищо - мислело си - какви хубави гледки има по пътя, ще гледам, ще се разсейвам, пък котаракът ще ме заведе при коледния сладкиш."
Да, ама не станало точно така.
Заплющяла котешката опашка по гърба му, забивали се щипките в хълбоците му. Аха да спре и да се оплаче, котаракът дръпнал юздите:
- Слушай, магаре - изсъскал той - много се бавиш, я дай да ти сложа капаци на очите, по-бързо ще стигнем.
Нали било за добро, съгласило се магарето. Тръгнали пак. Налага го котаракът с опашка - помага му да стигнат по-бързо, а пред него - само прашен, скучен път се вижда. Теглило, теглило магарето, останало съвсем без сили и спряло. Огледало се, нищо не видяло и заревало.
- Псст! - скарал му се котаракът - Ще те чуе момчето, ще дойде и ще изяде коледния сладкиш. Вече сме близо недей сега да правиш магарешки работи.
Да, ама станало почти точно така.
Чуло магарешкия рев момчето, дошло и хоп свалило котарака от каручката, развързало му шала и му вързало опашката за врата. После разпрегнало магарето, махнало му капаците от очите, гушнало го, завило го със синия шал и го зауспокоявало:
- Спокойно магаренце, спокойно. На декември е моят рожден ден и после става лято. Ще ходим двамата на плаж и да се къпем в морето.
Свят му се завило на магаренцето като го чуло - нали точно от лятото идвало, но момчето не спирало да бърбори и то лека-полека се унесло. Сънувало, че тегли каручка, в каручката коледен сладкиш, а до него върви момчето. Още малко им остава и ще минат покрай дувара, на който вече не седи котаракът, ще завият покрай края на пролетта, за да стигнат в началото на лятото, където ги очаква морето - голямото, топлото, дружелюбното и да се почерпят тримата както подобава.
===
Wednesday, December 02, 2020
Проблемът с лилавото делфинче
Tuesday, December 01, 2020
Почти направен снежен човек
Приказка по действителен случай, 2
"Този сняг не става за снежен човек" - чу да казват снежния човек, който чакаше да бъде направен. И се натъжи. Хората отминаха, а той остана да лежи под формата на пръхкав сняг под боровете в парка. Аха да започне да се самосъжалява и даже още по-лошо да развие комплекс за незначителност още преди да е създаден и катеричка тупна върху снежното петно, което трябваше да е лицето му. Остави следи от двете си лапки и с един скок се озова пак на дървото. Така снежният човек се сдоби с очи и настроението му значително се подобри. Много му харесваше да гледа под полите на дърветата - тъмнозелени фусти с бели дантели.
Отнякъде долетя сврака. Клюнът ѝ ровичкаше под снега, от който трябваше да е направено тялото му и го гъделичкаше. Снежният човек се учуди. Излизаше, че дори да не е съвсем оформен, даже да е по-скоро невидим, пак може да му е хубаво и да се радва. Изключително успокоителна мисъл, защото радостта е смисълът на живота на снежните човеци. Когато тя изчезне, те се стопяват.
По обяд дойдоха двама мъже със зелени гащеризони, смешни плетени шапки и големи лопати и започнаха да събират снега от алеите на купчини. Трупаха го точно там, където лежеше ненаправеният снежен човек. Така той расна, порасна, напълня, само дето беше малко безформен. За късмет, един от мъжете си забрави плетената шапка върху него. Сега единственото, което му липсваше бяха деца. Че кой се радва на снега и на снежните човеци повече от тях? И той зачака. Беше сигурен, че ще се появят. Часовете минаваха. Започваше да притъмнява и почти направеният снежен човек се разтревожи. Ами ако все пак не дойдат деца? Ако утре изгрее слънце и го разтопи преди да е зарадвал поне едно хлапе? Ще пропилял живота си напразно.
Вече беше тъмно, когато две фигури се заклатушкаха по алеята срещу него. Приближаваха, приближаваха. Чуваше ги как се смеят и си говорят нещо. После ниската фигурка го видя, изпищя от възторг и се втурна към него.
- Мамо, мамо! Виж каква голяяяма купчина, ела да си направим снежен човек!
- Този сняг не става за това - чу отново почти направеният снежен човек и сърцето му щеше да се пръсне. - Но става за снежни ангели!
Жената и детето се хвърлиха върху него с широко разперени ръце и крака и се смяха, смяха, смяха. После станаха и все така със смях отнесоха полепналия по гърба им снежен човек у дома, където той се разтопи щастлив.
Monday, November 30, 2020
Полянка за снежни човеци
Friday, November 27, 2020
Преялият облак и песента
Излязло едно момче с майка си и бух, нагазило цялото в нещо сивкаво, лепкаво и пуфтящо.
- Ааааа, какво е товаааа? - писнало хлапето. Застинало, не смее да помръдне. Напред погледне - нищо не вижда, назад погледне - пак същото.
Обяснила майката, че това е голям, лаком облак. Преял е, издуло му се е шкембето, натежало е и го е дръпнало почти до земята. Затова се е излегнал над тротоарите, разлял се е между къщите, от устата му излизат кълбенца, пуфти, сумти и чака да му мине. И за да не се страхува детето ѝ, запознала ги:
- Момченце, това е мъгла.
- Мъгла, това е момченце. Хайде сега да вървим. Няма как хем по облак да ходиш, хем всичко ясно да виждаш. Ще се оправим.
Хванала сина си за ръка, тръгнали. Пеели колкото сила имат - като се носи песента зад тях, пътечка прави - значи ще намерят пътя обратно. Толкова весело им било, че облакът надигнал любопитно глава да ги види, разтанцувал се, спрял да пуфти, олекнало му на шкембето и се върнал отново горе на небето.
Долу на земята пак изгряло слънце и всичко се виждало ясно. Само дето хората не ходели по облаците, ами сериозни и умислени се качвали в автобуса и се чудели, откъде се чува тая песен, дето така, ама така им пречи да си стоят сериозни, сиви и пуфтящи.
Wednesday, November 18, 2020
Преспа сняг, която те не могат да изтръскат
Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите.
Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.
Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше. Никой не се показваше зад нея.
Понякога, нощем, минаваха и ѝ оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори ѝ оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата. Бореха се със снега.
Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията.
Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа ѝ, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Понякога си мислеха колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега, който ги посипва. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са го това – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат.
Tuesday, November 10, 2020
Врата в стената, а зад вратата - море
В тъмното живеел един дядо. Много добре му било. Понякога си представял, че е слънчево, той лежи в хамак под черешата и мравунки му гъделичкат големия пръст на крака. Понякога, че има печка, в нея гори огън, върху ѝ свирука чайник, а бабата слага на масата кекс с боровинково сладко. Веднъж си представил, че играе с багери, кубчета, коли и скача на батут.
- Я! - рекъл си - щом имам играчки, значи имам и внуче! Чакай да му се обадя.
Огледал се дядото за телефон и видял, че под краката му, вместо под, има стена. В стената - мъничка врата. Навел се, отворил я, надникнал с едно око вътре и какво да види през прага? Море! Обадил се на внучето и му казал бързо да си взима тебеширите и да идва да рисуват по стената. Дошло внучето, нарисували двамата една по-голяма врата, отворили я и хоп! озовали се на плажа. Там играли заедно, правили пясъчни замъци, пляскали с ръце и крака във водата - много весело им било. А и слънцето светело така ярко, че нищо не се виждало и дядото можел спокойно да си представя каквото си ще.
Такива неща снощи.
п.с. Приказката е започната по този начин от дон Фелипе и продължава с море и врата в стената на пода, специално по негово желание.