Сезоните на любовта

Жената върви боса по опадалите листа. Дългата ѝ лятна рокля се влачи по земята. Стъпва бавно, тежко. Приведена е от кръста. Подпира се на чадър от прозрачен найлон с лилав кант. Който погледне как го е хванала, неволно се сеща за изящните дантелени чадърчета, дето ги е виждал само на картинка или в някой филм. 

Косите ѝ са спуснати от двете страни на лицето. Ако се съди по фигурата и стойката ѝ, и по подпухналите крака, които се подават на всяка крачка изпод роклята, не ще да е много млада. В ръката си държи букет – невени, зеленяш и още някакви дребни цветя. Прилича на булка, закъсняла за сватбата си цял един живот.  

Към нея се приближава увит в зимно яке дядо. Говори ѝ нещо.Тя само му махва с ръка и продължава да крета към подлеза. Той въздъхва, оглежда се. Това му е хубавото на големия град, никой не забелязва, че любимата му изглежда така странно. Това му е лошото на големия град – никой не спира да попита имат ли нужда от помощ. 

Продължават да вървят двамата под есенните кестени – няколко стъпки напред една жена, която отказва да напусне лятото и малко след нея, един мъж, който вече живее в зимата. Стигат до стълбището на подлеза. Тогава тя се съгласява той да я хване за ръка. С другата я поглава по косата и бавничко слизат надолу по стълбата към долната земя. 

Такива неща вчера.

Трета ода за гръцките баби

Гръцките баби от остров Порос сутрин изнасят клетки с канарчета и папагали на терасите. Бързат, докато не е толкова горещо, да приготвят пастицио или мусака и желе с праскови. После поливат плочниците, улиците и покривите на съседните къщи – да спечелят още поне 5 минути прохлада. 

Следобед се крият в полутъмните стаи и чакат слънцето да се умори. Отслабнат ли лъчите му, обличат се в лилави, жълти и сини рокли, взимат си кученцата и тръгват към плажа. Бъбрят весело, закачат се с децата и влизат в морето хванати под ръка. Екстравагантните им шапки - от шапка идиотка с щампа на розички до сламени капели с гигантски панделки - се носят над водата и изпод тях се чуват кикот и подвиквания. 

Притъмнее ли, отрупват масите на терасите си с лакомства, ходят си на гости и припяват на песните, които се чуват от таверните на пристанището. 

Гръцките баби от остров Порос са селото, необходимо за отглеждането на едно дете, което и да е дете. Те винаги са там - пляскат и викат браво, докато то им показва как плува, черпят го с плодове и кроасани, дават му подаръци - книжки за оцветяване, флумастри и боички, дивят се на картините му, наричат го с нежни имена и загрижено питат иска ли втора вечеря. 

От зоркия им поглед не убягва кога хлапето седи твърде близо до парапета на терасата, кога се опитва да пие морска вода или приближава ръба на кея без родител да го държи за ръка. Тогава бързо намират отговорния възрастен и по тона им се разбира, че нещо неправилно се случва и то трябва веднага да бъде поправено. Пак по тона им човек може да отгатне, че обсъждат помежду си безотговорните млади. 

Щом се уверят, че детето е в безопасност, успокояват се и разказват за своите внуци. Не им пречи, че не разбираш езика им, важното е, че ги слушаш. 

Въпреки че в началото поведението им на майки-орлици те е раздразнило, когато се разделяте откриваш, че ти се иска да ги прегърнеш. И по усмивката им познаваш, че те много, много добре го знаят. 

Такива неща днес. 

Прочетете: 

• Първа ода за гръцките баби
• Втора ода за гръцките баби от остров Евия

Предвидливият Космос

 В градината на мама цари покой и безгрижие. Слънце грее, лек ветрец къдри тревата и дон Фелипе е все по-убеден, че това е море. Котките спят под цъфналите маслини в големи саксии. Мама обаче поглежда Космоса и отива да завива разсада: "Буря идва." 

Вдигам глава към небето - в далечината, над планината има само едно незначително по размер облаче в лошо настроение. И друго нищо. Поглеждам към мама неразбиращо, а тя се смее: "Виж Космоса - затваря се. Притъмняло му е."

След час всички раздразнителни и избухливи облаци, облечени в мътно сиво и тежко синьо, започват да се карат над градината на мама. Фучат, трещят, искри им излизат от очите от ярост и като не успяват да се разберат, разплакват се. 

След още час се успокояват, преобличат се в сухи, светлосини дрехи и пускат слънцето да огледа терена. 

От храстите стърчат плешивите глави на рози и божури, алеите са покрити с жълти, розови и червени листа. Ние  и котките подаваме боязливо носове изпод навеса. Само Космосът отново е опънал врат и свеж, и усмихнат разтваря листа, пуска бръмбарите в главата си, мами котките да се отъркалят в него и си бъбри с облаците. 

Такива неща вчера. 

"Тате-тате-виж!", "Да-тате." и трамваят

„Тате-тате-виж!“ е облечен с тениска и панталони на динозаври. Гони гълъбите по площада, показва на баща си как се ритат листа, как може да скача до небето и че облаците приличат на крокодил-куче-кон-чудовище. Превъзбуден е малко – работен ден е, той е здрав, не е на градина и е с баща си в центъра.

„Да-тате.“ чете нещо важно на телефона. Вероятно войната-газа-инфлацията-правителството-колата-футбола-фейсбук-мейл-от-шефа. Идва трамваят. Той протяга ръка, „Тате-тате-виж!“ се хваща и докато крещи „Сииин! Син еее!“ се качва. Вратите се затварят. Отнасят ги нанякъде. На площада оставаме зяпачи, бързащи и обичайно угрижени хора. Над нас стоят и чакат крокодил-куче-кон-чудовище. Не ни забелязват. После небесният трамвай ги отнася.

Такива неща днес.

Ламята и най-малкият брат

 Големият и средният брат не успели да опазят златната ябълка, защото заспали. Най-малкият брат бил фрийлансър. Решил да оползотвори времето вместо просто да чака нещо да се случи и си взел лаптопа - да работи, докато дойде ламята. 

Когато тя се появила, бил свеж като краставичка и леко набрал на един клиент, който искал да му промени заданието в движение. 

- Ти договор за купуване на земеделска продукция имаш ли? Капаро платила ли си? В какви срокове искаш да ти се издават златните ябълки? Всичко уточнено ли е? 

- Н-не - заекнала ламята. 

- Тогава с теб няма да работя, аман от клиенти, дето не знаят какво искат! - тръшнал капака на лаптопа, откъснал ябълката и си тръгнал към къщи. 

Ламята пък отишла да чака да отворят библиотеката, за да потърси в речника множеството непознати думи, с които я залял младежът.  Тя била коректна ламя, искала всичко да е както трябва, просто никой не ѝ бил казал как трябва всъщност. 

Такива неща днес.

Как изглежда любовта

 В подлеза на хотел "Плиска", пред двата цветарски магазина, са изнесени десетки кофи с рози и лалета. Щендери и витрини са накичени с разкошно аранжирани букети. Вървиш и главата ти се замайва от цвят и аромат. 

Цветарите си подхвърлят неразбираеми за простосмъртните закачки, суетят се около видимо объркани мъже, стиснали портфейлите си в ръка и им помагат да изберат как да изразят любовта си. 

- На колко е години? - усмихва се под мустак циганинът от цветарския до стълбите срещу едричко, може-би-момче с шапка, маска и ръкавици. 

- Дамата съпруга ли ви е? - подпитва внимателно русата цветарка от магазина в средата на подлеза господин със сив костюм и тежко палто. 

- Вземи, баба, кокичета за мама - провиква се бабата с петте връзки кокичета в другия край на подлеза към едно учениче. 

След цялото бъбрене, жужене, суетене, усмивки, пристъпяне от крак на крак, червено-оранжеви вълни от цветя, всеки грабва букета си и излиза от подлеза. А там, насред сивия площад, таман до нахиления и в делник, и в празник Радой Ралин, две циганки са пуснали музика и танцуват, стиснали по един наръч червени балони във формата на сърца. Вали сняг, фучат коли, хора излизат с торби от "Била"-та. 

И си викам "Любовта, тая добре възпитана госпожа, която понякога се държи като разпасана госпожица, трябва да е с кожа бяла като сняг, устни алени като рози или като червени балони в снега и коса сива като обикновен делничен ден." 

Такива неща днес. 

Център за пътуване във времето

 Вървя си аз покрай градинката на "Кристал" и какво да видя - висок човечец с бежов по-скоро-шлифер-отколкото-палто и синьо таке спира уверено пред оцелял монетен телефон, пуска стотинка, набира, изчаква малко - ту-туут - и започва да говори! Надявам се, че от другата страна търсеният човек наистина е вдигнал слушалката на домашния си телефон и му отговаря. Хубаво би било. 

Може би трябва, за всеки случай, да се запише съобщение и да се пуска автоматично всеки път, когато някой се опита да набере несъществуващ вече номер на отдавна изхвърлен домашен телефон. Вместо женски глас, който информира дежурно "Номерът не съществува.", новината да се съобщава по-внимателно. 

Например с топъл глас и усмивка един щастлив човек да казва: "Добър ден, вие се свързахте с център за пътуване във времето. Не затваряйте, вашето обаждане е важно за нас. На места е облачно, на места е слънчево и всички стари телефони, с непроведени по тях разговори все още съществуват някъде. Бъдете спокойни рано или късно, който трябва ще отговори на вашето обаждане. Ослушвайте се за птичи песни, специални изгреви и залези и малки изненади насред делничните дни. Благодарим ви."

Такива неща днес.