Стихове

* * *

Денят се разтваря
като витамини в чаша вода,
която някой е забравил на масата.
Шуми.
Гъргори тихичко.
Няма кой да чуе
малките му оплаквания
и той замлъква,
спукват се мехурчетата,
утаява се.
Вечерта се прибират стопаните
и го изливат в мивката.

Тихо

***

Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.

Огнян Фунев, "Наблизо съм"

Отклонение

Част от стихотворението на Стефан Иванов "Меланхолия в метрото"
от стихосбирката "Списъци", излязла преди няколко дни, изд. "Сиела"


Меланхолия в метрото

тя стиска ръце
гледа навътре
в края на очните си дъна
вижда някой
който липсва
стиска по-силно
кокалчетата побеляват
опитва се да не го изпусне
макар отдавна да си е тръгнал

помръдва десния крак
с черната си обувка
подчертава като възмутена учителка
очевидната грешка
в книгата на живота

и слиза на следващата спирка

Стихове

* * *

Чаках те.
През пролетта.
Две кокичета цъфнаха.
На тротоара!
И спрях да те чакам.
Аз бях ти.

Стихове

* * *

Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.

Тихо

Denis Zilber, The Blizzard

Игри

Когато Мария пожелае, може само с един жест да спре времето и то послушно да легне в разперената й длан като ненужно скъпи и блестящи късчета диамант. Тя свива пръсти и острите диамантени ръбове прорязват кожата. Малки капки кръв се стичат по кокалчетата и китката й. После падат на земята или върху белите листове. Върху страниците на книгата, която чете или върху излъсканата повърхност на дървената маса.
Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.
Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.
Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.
Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.
Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.