Топлина и време

Малолетна котешка майка донесе на моята майка новородено коте. Тя ги настани в жълта касетка, застлана с шарена черга. "Не е на много сигурно място - каза мама - ама нямам къде. Къде са ти другите котета, мамо?", но черно-рижата си ближе бебето и се прави, че не разбира.  

Спят двете рошави кълбета, сгушени едно в друго. Ние с дон Фелипе се повдигаме на пръсти да ги погледнем отдалече. После майката излиза - хапва, пийва вода и аха да се заиграе с един бръмбар в цветята, Фелипето я потупва по гръбчето - "Коте, отивай си при твоето коте." - и тя се връща. 

Надвечер пръскачки жужат, тревата си отдъхва, цветята въздишат облекчено след жегата, дон Фелипе пее - въобще, насладата от живота в сантиметри рязко се повишава, когато мама надава вик: 

- Хиии! Взе котето тоя разбойник! Ей, пусни! Пусни! - хуква тя към оградата, но едрият рижав котарак вече я е прескочил с новороденото в уста. 

Природа, нито е добре да ѝ се месиш, нито можеш, ама ни е тъжно. Мълчим си, садим цветя, четем приказки - кой както може се прави, че не мисли за изяденото коте.

Малолетната котешка майка, която не е успяла да се пребори да си запази бебето, снове между касетката и градината. Мяука, оглежда се, потрепва с мустаци. Учудена изглежда, но то може да е и от шантавата окраска на муцуната ѝ - лявата ѝ страна е черна, дясната - наполовина рижа, наполовина бяла. 

Даваме ѝ вечерта да си хапне повечко. Не е добре да се утешаваме с храна, но пък да сте виждали котка да отказва вечеря, закуска, обяд и хапване по всяко друго време на денонощието? 

На сутринта я гледаме, че гони бръмбари в Космоса. Да! Космосът цъфна, ама само малкият. За големия било още рано, трябвало още топлина и време. 

Такива неща тези дни в градината на мама.

Любов и великолепие в градината на мама

 Градината на мама е любов и великолепие. 

Полите на лалетата са овехтели, увиснали и всеки момент ще се изхлузят. Белите анемони се фръцкат пред тях с изгладените си рокли на харбалички - с такива ни обличаха за празничните концерти в детската градина.

Зад тях е балът на дебютантките - лилави, жълти и оранжеви теменужки са допрели глави, шушукат си, хихикат и тръпнат в очакване на първите целувки на пчелите. 

Срещу тях, в другия край на градината, напъпилите ириси поглеждат с крайчеца на зелените си очи към термометъра, окачен на чимшира - вчера беше 30 градуса, днес е 26, още един такъв ден и ще се осмелят да демонстрират жълто-лилавите си деколтета. 

По-нататък до пътеката, върху покрития с ламарина кладенец, се кипрят няколко мушката и посивял похотлив мъх, който все гледа да се намести в чужда саксия. 

Над тях се усмихва срамежливо нарово дръвче. 

Пред него се е наместила юката скандалджийка - чака да мине дон Фелипе, че да го бодне по дупето. 

Срещу нея, точно на последния завой на пътеката, има празно място. Засега там спят котките, но скоро ще се появи космосът и те ще стоят, ще го съзерцават и от време на време ще бъркат да вадят от него самозабравили се бръмбари. 

Всичко цъфти, поклаща се, зеленее, хубавее, разсъблича се, закача се, прави планове, чурулика, жужи, пищи, смее се. 

След като е поляла градината мама сяда, поглежда я и въздъхва: 

           - Гледай дамското сърце - превило се е от цвят, едно листо не му е останало. Много ме е яд, че бялото изчезна, остана само червеното. 

Завъртам глава и наистина - сърце до сърце превиват стъблата на най-ниското цвете. И все червени. Tака е, мисля си - минава време, белите сърца поемат радостта, обичта, мъката, разпукват се, покълват пак, напъпват, разцъфват - прелестни, предизвикателно червени и готови да продължат да туптят в градината на любовта. 

Такива неща по Великден.

История за истински приятели завинаги

Момчето не разбра съвсем откъде се появи котката Надин. Един зимен следобед, като се прибираха от разходка, тя - в запечатан бял плик - изпадна от пощенската кутия. Мама му обясни, че това е писмо и много се учуди като разбра, че е за него. Кой ли му беше писал? Двамата бързо се прибраха, разкъсаха плика и оттам изпадна първата пощенска картичка с котката Надин. 

Момчето я хареса, свикна с нея и очакваше с нетърпение да се появи отново. Тя пристигаше винаги с нова картичка, която майка му слагаше на най-ниския рафт на библиотеката. Така то можеше да я взима, когато си поиска, да моли всеки възрастен, който е наоколо, да му я прочете пак и след това дълго да гали котката Надин по гръбчето. 

Понякога тя дремеше върху купчина книги с шарени корици. Друг път пиеше чай с нейния приятел заека в нарисуваната гора. Трети път точно се събуждаше от сън, протягаше се до другия край на земята и заспиваше отново, защото там беше още нощ. 

Веднъж се появи в компанията на малко завеян скакалец, който момчето заля с вода. Той се набръчка от недоволство и изчезна безследно заедно с едното ъгълче на картичката. 

Момчето се радваше на историите на котката Надин, обсъждаше ги с майка си и тъгуваше, че не може да ѝ отговори. Имаше толкова да ѝ разказва, но адресите на пликовете винаги бяха различни, обясняваше му мама и четеше: от детския отдел на библиотеката, от магазина за мляко на съседната улица, от ателието на художника. Просто не знаеха докъде да изпратят писмото. 

Един ден котката Надин се появи на пощенска картичка с капитанска шапка, бодро застанала зад руля на нов-новеничък кораб. Разказваше, че тръгва на дълго морско пътешествие, ще плава цяло лято, а на плика пишеше "адрес на подател: третата вълна".

Ура! То можеше да брои до три, дори до шест! Сега оставаше най-сетне да отидат на море, за да изпрати по вълните своите истории на котката Надин и да станат истински приятели завинаги. 

Всички тези чудеса

Един сапунен мехур кацна на главата на плешивия, угрижен господин, който вървеше по най-кривата уличка в квартала. И о, чудо! Господинът мигом изправи рамена, усмихна се и закрачи твърдо и решително сякаш има на главата си лъвска грива. 

Друг сапунен мехур спря върху носа на едно чихуахуа на съседната улица. Красавицата на квартала точно излизаше да го разходи. Изведнъж на рамото ѝ дотежа, кучето изскочи от розовата чантичка, в която го беше сложила стопанката му и запристъпва тежко и безстрашно по тротоара, сякаш е санбернар на почтена възраст. 

Трети сапунен мехур седна на пухкаво облаче и над малкия, квартален площад изгря слънце. 

Десетки сапунени мехури се спряха в клоните на близкото дърво и то сякаш се раззелени. 

Точно тогава на площадчето стъпи господинът с невидимата лъвска грива. А също и кварталната красавица, която тичаше след своето уж пораснало чихуахуа. Двамата се сблъскаха и преди да успеят да се скарат два сапунени мехура ги чукнаха по носовете и ги разсмяха. 

Стотици сапунени мехури се спуснаха над малкия площад. Децата, които досега го прекосяваха безмълвно заедно с родителите си, за да се приберат за обяд се разскачаха, разпищяха. Започнаха да гонят мехурите, опитваха се да ги уловят, танцуваха, пееха, боричкаха се. 

Майките пристъпваха насред детския кикот и врява, споглеждаха се смутено и чакаха някоя да сложи ред. Но никоя не продумваше. 

Плешивият с лъвската грива и красавицата се измъкнаха от навалицата хваните за ръце и продължиха да търчат заедно след чихуахуато, което се мислеше за санбернар. Майките започнаха да се поподсмихват. Първо се пробваха да прикрият усмивката си, но а отвореше някоя уста да сгълчи дечурлигата и да напомни, че времето за обяд отдавна мина, а започваше да се смее с глас. Така целият площад се изпълни със смях, весели писъци, почти слънце, почти пролет и шарени сапунени мехури. 

Никой не се сети да вдигне глава нагоре, към старата сива кооперация, където на третия етаж, на терасата, седеше момчето. То въртеше ръчката на една риба-играчка, от чиято уста излизаха сапунени мехури, гледаше доволно надолу и разправяше на майка си за всички тези чудеса. 

Раненият дракон

Приказка по действителен случай, 23

Не беше сигурно чии гласове звучат по-заплашително – драконовските или детските. Драконите бяха вързани, децата бяха много. Тичаха по парковите алеи, дърпаха драконите за опашките, после с писък бягаха към оградите, връщаха се, пъхаха слама в отворените драконовски усти и пак с пищене се криеха зад майките и бащите си.

Възрастните, които не помнеха гъдела от това да се страхуваш, докато си почти уверен, че нищо лошо няма да ти се случи, със сгърчено лице и пристъп на внезапно главоболие извеждаха хлапетата си навън.

Останалите се подсмихваха, снимаха с фотоапарати и телефони пищящите мъници и гледаха да не ги изпуснат зад огражденията.

Момчето първо се страхуваше най-истински. После, като разбра от майка си, че драконите бълват огън или вода само през нощта, започна да се страхува по-приятно, като всички останали.

Обикаляха двамата парка, четяха имената на драконите, дърпаха ги за опашката, храниха ги със слама, галиха ги по главата – всичко, както си му е редът – докато не стигнаха до червен дракон, изправен на двата си крака, със свити крила и подозрително блестящи очи.

          - Този плаче – посочи го момчето.

          - Плаче – съгласи се майката.

- Защо?

- Сигурно си е наранил крилата, виж как са свити.

Двамата седнаха на една бала слама, за да измислят как да му помогнат. То много за мислене нямаше, трябваше да разгънат крилото, да проверят има ли счупено, да го превържат, да дадат на горкото същество вода и да разберат какво яде, освен сладки малки момченца, за да го нахранят – да има сили да оздравее.

Само че пазачите на драконите бяха трима, маскирани, със свъсени вежди – обикаляха по алеите и се караха на всеки, който се опиташе да прекрачи огражденията. Ако опитаха дори само да докоснат крилата на дракона, те щяха да ги забележат, да им се скарат и да ги изхвърлят от парка – така твърдеше майката.

Затова момчето, което не можеше да мисли много дълго, все пак беше само на три, реши да действа. Докато мама се разсейваше със сапунените мехури, които хвърчаха наоколо, то отиде при най-близкия пазач и му обясни, че дракона го боли крилото и трябва да му се помогне. „Защото не оставяме ей така, без помощ, никоя живинка, която има нужда от нея, нали?“ Пазачът смутено обеща непременно да се погрижи за дракона и облекчено предаде момчето на развеселената му майка, която предложи в чест на доброто дело да си купят сладолед. Момчето се съгласи и двамата тръгнаха към изхода. Хапнаха по една топка малинов, мента с шоколад и боровинки с бисквити, обиколиха свободната от дракони част от парка, поседяха на пейка. Обсъдиха неволите на пленниците, какво е бунтовник и как може драконите – ама добрите – да превземат света. На връщане минаха отново покрай зоната с пленените дракони.

Слънцето вече се беше скрило и лъчите му не блестяха в очите на ранения дракон.

- Виж! Не плаче! - посочи го щастливо момчето и двамата с мама се качиха в 

тролея. То не видя как пазачите подканват децата да напуснат парка, после изключват тока, крилата на всички дракони увисват спокойно надолу и само няколко сапунени мехура се пукват безгрижно в настъпилата блажена тишина.

Джобни сънища

Приказка по действителен случай 22

В джобовете на новото яке момчето носеше сладки сънища. От време на време изваждаше някой, гризваше крайче от него и пак го прибираше. Затова, докато вървеше към детската градина, около него хвърчаха дракони вместо коли, зелената супа му даваше вълшебни сили, дървената лъжица за готвене беше остър меч, а гевгирът – здравият шлем, с който героят влизаше в бой, пръскаше лошите с огън (но внимателно, за да не ги боли) и след това черпеше всички с шоколадов сладолед с мента – любимият на татко му.

„Ах, какво засмяно момченце!“ - радваха му се бабките по улицата, докато профучаваше покрай тях с невидимия си космически кораб.

„Все си пее това дете, забелязала ли си?“ - побутва месарят колежката си от „Плод и зеленчука“, докато момчето ги подминава с балон в едната ръка и парченце сладък сън за великани в другата. Майка му все му прави забележка, че не се говори и пее с пълна уста, но сънят е невидим, така че устата му все едно е празна, нали така?

Когато се прибират в къщи след детска и майка му поглежда новото яке, направо извиква от удивление. Ами че то съвсем не е жълто като най-топлото слънце, каквото беше сутринта! Цветът му е по-скоро на много нацупен есенен ден и поизгнили вече есенни листа. Върху джобовете вече не се виждат главите на двете мечета, на които момчето дърпаше ушетата сутринта! Муцуните им са покрити с нещо зелено и спечено.

- Каква е тая свинщина? - ядосва се мама, докато го кара да си свали якето, да го натъпче в пералнята, да донесе препарат и да излее една капачка от него в дозатора. Момчето свършва послушно всичко и после, докато хрупат моркови ѝ разяснява цялата работа. Зеленото спечено е супата, която дава вълшебни сили – искал и мечетата да станат супер герои, за да се бият заедно срещу лошите. Цветът на якето е такъв, защото отскочил до луната, където, както знаят и двамата от анимационните филмчета, има много пясък и нямало как да се опази да не се нацапа. А и това си било чудна предпазна мярка срещу драконовски посегателства – драконите много кихат от пясък и изобщо не могат да припарят и да те изядат. И най-вече, въздъхнало момчето, ти ми каза сутринта да си оставя сладките сънища за довечера, но на мен ми се ядеше нещо сладичко и затова си ги сложих в джоба. И даже част от тях още са там.

Докато майката се чудела какво да отговори, кратката програма на пералнята свършила – чул се предупредителният сигнал, че вратата вече може да се отваря. Когато я открехнали, оттам изхвръкнали няколко хълцащи от сапунената пяна дракони, един лъскав космически кораб и десетки пеперуди. Поискали и те по един морков – всички знаят, че от морковите очите стават силни и виждат чак в кухните на отсрещния блок кой е направил кекс за следобедна закуска и кюфтета за вечеря – изхрупали го и се скрили под възглавницата, да почакат момчето да си легне и да ги сънува. А якето отново било жълто, жълто като най-топлото слънце и от джобовете му се усмихвали две мечета с раздърпани ушета.

==

Прочетете всички приказки по действителен случай.

Момчето и птичката

Приказка по действителен случай, 21

„В гърдите ти живее птичка“ - каза майката на момчето и то започна да стъпва по-внимателно, за да не я уплаши. - „Когато се смееш, птичката пее, разперва криле и те гъделичка по цялото тяло. Когато си тъжен, тя мълчи, почуква с клюн по сърцето ти и то се свива. Когато си ядосан, натежава като камък, блъска се в гърдите ти, пада изтощена и те дърпа надолу-надолу в най-тъмното тъмно с малко червено по краищата.“

Такива смешки приказва мама и момчето хем се смее, хем се ослушва навътре – пърхат ли крила, чуват ли се песни, има ли достатъчно място, да не ѝ е тясно на птичката? И за всеки случай, започва да ѝ говори. Обещава ѝ, че ще бъдат приятели и никога няма да се делят, и ще си споделят играчките. Той ще ѝ даде жълтия самосвал с големите гуми, а тя ще му даде шарено перце. Той ще ѝ покаже най-новите си книжки, тя ще му донесе бяло облаче. Така ще си другаруват и в никакво най-тъмно тъмно с малко червено по краищата няма да пропадат. Нали? Нали?

Но чува само как птичката чурулика, нищо не обещава, на крайчеца на сърцето му е седнала, люшка се безгрижно и си играе с жълтия самосвал с големите гуми.

Зимата е дълга, дните се влачат, момчето не разбира защо никъде не излизат и с приятели не се срещат. От студ пръстите измръзват в ръкавиците, та и колело не карат. Понякога птичката мълчи, струва му се, че е избягала. Затова кара майка си да долепва ухо до гърдите му и да проверява там ли е? Как е? 

Друг път не може да разбере гъделичкане ли е или свиване на сърцето, това, дето го кара да оставя птичката да си играе с новите книжки и старите играчки, а той самият да разперва криле и да отлита на юг. Надява се само мама, като влезе в стаята, да не открие размяната.

Непоискана приказка

Приказка по действителен случай, 20 

Скиташе по света една непоискана приказка. В нея снегът очакваше да завали; децата час по час поглеждаха ту към прозореца, ту към шейните си; бабите вадеха кекса от фурната, а котките все още не го бяха обърнали; чудовищата се приготвяха да изядат добрите с филия с масло и не подозираха, че те самите ще бъдат изядени или поне победени; влюбените се гледаха жадно и се надяваха на финала да заживеят щастливо до дълбоки старини; елхите намигаха с блещукащи, гримирани в червено, златно и сребърно очи; дядо Коледа беше вдигнал крак да се качи на шейната; приятелите се готвеха да се съберат и да се смеят заедно до болки в корема; подаръците още бяха изненада и затова всичките бяха хубави; болните чакаха да оздравеят, здравите не знаеха, че ще се разболеят; пътуващите предвкусваха радостта от пристигането, заминаващите хем тъгуваха, хем се вълнуваха и никъде не си намираха място; луната и слънцето си намигаха; морето беше все в лятно настроение и всички, всички живееха както можеха, понякога и както им се щеше, в една непоискана приказка, която се надяваше да я улови някой и да я разкаже, за да се случи каквото има да се случва и да продължи нататък. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, разказвах на младежа у дома и на вас по една нова приказка. Тази е последната. Цъкнете на етикет "приказки по действителен случай" и ги прочетете всичките. Още по-хубаво би било да ги прочетете на децата си и да ми пишете, ако са им харесали... или ако не са. Благодаря. 

Частите на деня

 Приказка по действителен случай, 19

Викове - тревожни ли, радостни ли, не е съвсем ясно - чупят черупката на съня. Майката изпълзява от него директно в студения, полутъмен свят. Даже ѝ трябват няколко секунди да се сети, че е в спалнята. Обаче момчето няма няколко секунди. Спешно е! Важно е! Трябва да се разбере от всички моментално! От снощи знае, че "моментално" значи веднага. 

Какво да разберат - питат поспаланковците родители. Главите им се въртят, очите им залепват, умът им още се разхожда в земята на сънищата. 

Видях част от деня! - скача върху тях момчето. Коя част? - продължават да му задават въпроси, нищо не разбират, кое не е ясно, защо не са скочили да я видят и те, какво се излежават, бог знае къде са другите части, трябва да ги намерят... ама какво се чуди, те възрастните са доста бавни. - Тази с небето и облаците обяснява им, както се налага да се обяснява на всички пораснали. 

Понеже те продължават да се излежават, издърпва завивката хваща ги за ръце и ги води в неговата стая. Кара ги да се приближат до прозореца, да се наведат и да погледнат в процепа на щората. Ето там се вижда част от деня - тази с небето и облаците. Обаче не е сигурно къде са останалите. Ами ако ги е разместил някой? Ако се е загубило някое парче? Затова баща му го повдига, момчето дръпва щората нагоре и чак тогава се успокоява  - вижда се вече, че навън е целият ден.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Мечтата на лампата

Приказка по действителен случай, 18

Лампата мечтаеше да бъде дърво. Гледаше как кокетно се поклаща брезата срещу прозореца и от време на време примигваше унило. Как може да се сравни нежното полюляване от вятъра с това да те блъснат с топка по изящния лампион и да се разтресеш цялата от страх, че ще се чупиш! Кой например ще се сети да облече една лампа в красива жълта рокля? Или в зелена? А брезата си сменя тоалетите два пъти годишно! Несправедливо е устроен светът! 

Тя крееше. Стъклото на лампиона ѝ помътняваше. Един паяк си изплете паяжина върху ѝ. Въобще, нещата отиваха на зле, при това без никой в дома да забележи! Лампата се чувстваше пренебрегната, ненужна. Светеше без желание и даже не можа да се разстрои както трябва, когато една вечер жената и момчето донесоха някаква натрапница. Не лампа като лампа, а дълга лента с малки крушки. Ходеха до нея час по час, натискаха едно копче и крушките мигаха ту бавно, ту бързо. Коя себеуважаваща се лампа примигва така? 

На следващата вечер момчето и майка му струпаха на пода купчина блестящи гирлянди и започнаха да ги лепят по стените. Увиваха се в тях, смееха се, пищяха, пееха. Накрая им останаха два късички - зелени. Взеха стол, покатериха се и ги увесиха на лампата. 

"Прилича на дърво" - засмя се момчето. 

"Прилича" - съгласи се майка му. 

"Значи все пак станах бреза!" - въздъхна доволно лампата. И от щастие ли, от блясъка в зелените реснички на гирляндите ли, тя засия с топлата, зелена светлина на пролетта. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Къде наистина живее дядо Коледа

Приказка по действителен случай, 17

В една сутрин, дето беше само за сгушване под завивките, момчето настоя да излязат навън. 

Ама че свяяят! 

Едно глухарче беше подало пухеста глава насред зимата. При това упорито не даваше да му издухат пухчетата, та трябваше да го перне с ръкавица. 

Котките не бягаха като го видят, а го гледаха втренчено, излегнати върху шахтите. Изпод опашките им излизаше пара. 

Три врабчета обикаляха градинката пред блок 145 и се преструваха на увлечени в разговор. Всъщност чакаха с надежда свраката да забрави някой залък от разпиления край оградата хляб. 

Боклукчийският камион отвори уста, за да закуси със съдържанието на няколко кофи и момчето усети, че май отдавна не си е мил зъбите. 

Всеки си имаше тайна и я беше извел да подиша на спокойствие, надявайки се другите да са сънени и да не я забележат. Само то си нямаше. За да се успокои изяде една кифличка с маково семе. Понеже това не помогна, унищожи и две овесени бисквити. След което така му се доспа, че реши все пак да послуша настояванията на сутринта и да се приберат да полегне. 

И точно преди да завият по тяхната улица видя, че продавачът от съседния магазин извежда дядо Коледа през вратата и го окачва на въжена стълба високо, високо, чак под табелата "хранителни стоки". 

Момчето се усмихна доволно и двадесет минути по-късно вече летеше насън върху пухче от глухарче, над облаци от пара и разправяше на всички котки, които черпеха врабчетата с трохи, докато свраките си миеха зъбите, че знае къде наистина живее дядо Коледа.

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Две приказки, почти три, в една

 Приказка по действителен случай, 16

Хулиганите ритнали оградата, част от нея хвръкнала и се закачила за клона на дървото. То обаче тъкмо се карало с вятъра. Отметнало глава възмутено, оградата литнала нагоре и се загубила в небето. Затова тази приказка свършила и започнала втората. В нея хулигани изобщо нямало, ограда също. Под и около дървото си играели деца. Катерели се по ствола, правели хамбургери от листа, връзвали си люлка, броели точките на калинките, които се щурали наоколо. Много добре си живеели. 

Един ден обаче дошли важните хора, които се грижат за парковете, градините и детските площадки. Те искали да отрежат дървото, за да направят детска площадка. 

- Не искамее! - крещели децата. - Ние си имаме дърво! 

- А не, не! Не може - отговаряли загрижено важните хора - трябва да ви е по-удобно, за да се забавлявате и нищо да не ви притеснява. 

- Ние се забавлявамее! - прегръщали дървото децата. 

- Да, но с детска площадка ще се забавлявате повече! Ние сме възрастни и най-добре знаем - отсекли дървото важните хора с един замах. 

Точно тогава оная част от ограда, която била изчезнала в небесата в първата приказка, паднала във втората и разгонила важните хора. 

Децата продължили да си играят около пъна на отсеченото дърво. Редели си сервиза за чай върху му, правели си магазин, рисували или облакътени на него си разказвали приказки. Малко преди да пораснат и да спрат да се събират около пъна, забелязали, че от него се е източил нов филиз. Но това вече е начало на трета приказка, така че просто ще ги оставим да му се радват.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Тайният копнеж на свраката

Приказка по действителен случай, 15

Свраката започнала да каца всеки ден на синия парапет пред големия прозорец на малкия дворец на третия етаж. Наднича с едното око вътре в стаята, подскача два пъти, наднича с другото око, размахва неодобрително крила и отлита. 

Царицата баба много се притеснила. Лош знак е това! Вярно, не е гарван, сврака е, но пак - лоша поличба! Сигурно инфантът е омагьосан. Завидял му е някой грозноват, кривокрак принц и е призовал тъмните сили да му сторят злина. 

Или! Вещица е чула как придворният лекар въздъхва, докато го преглежда: "Той е съвършен!" и е решила да го вземе при себе си, да го осинови и посвети в своите вещерства. 

Или! Или! Просто им завижда някой за хубавото дете и за цялото щастие, дето ги е сполетяло и призовава съдбата да им донесе бог знае какви неприятности. 

Царицата майка гледала да не дава ухо на тези мрачни предположения. Пишела в магическата си кутия, играела си с инфанта и наблюдавала свраката. Даже двамата ѝ оставили храна на перваза, което царицата баба приела като бунт срещу властта и много се обидила. Даже използвала това, че птицата въобще не забелязала храната, за да нанесе победоносен удар: 

- Аз нали ви казах! Магия е това! Не яде! Коя птица през зимата ще ѝ дадеш храна, пък тя няма да я ще, освен омагьосаната!

Свраката продължавала да идва и да наблюдава стаята. Царицата баба не смеела да я изгони, за да не си навлече гнева на останалите членове на царското семейство и най-вече на инфанта. Във въздуха витаели мрак и напрежение, които дори миризмата на коледни сладки не можела да прогони. 

Една вечер, тъкмо се прибрали от разходка, царицата баба и царицата майка спорели пак за свраката, инфантът се промъкнал в стаята и я видял. Лампичките на елхата светкали в тъмното, коледните топки хвърляли лъчисти отблясъци по стените, позлатените орехчета и сребърните снежинки блестели примамливо, свраката потрепвала с крила, залепена на прозореца и погледът ѝ бил изпълнен с копнеж. 

Преди да си легне, докато проветрявали покоите му, инфантът оставил на перваза няколко лъскави играчки. Като се събудил на сутринта вече ги нямало. Той разказал на цариците тайната на свраката и после всички заедно похапнали коледни сладки с мляко. Хубаво им било, весело, а царицата баба не се сдържала да каже, че ей на бил се откупил нейният принц от злото с добро. Да, да. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

. 

За какво е приказката

Приказка по действителен случай, 14

Тая приказка е много своенравна - не иска да излезе и това си е. От сутринта сме я замъчили. Всичко започна с едно цвете с бодли, което не е роза, не е на храст и е доста нахално. Къса чорапогащниците на бабите, като минават покрай него на път за магазина, закача по-малките деца и те реват, а майките им се карат. Въобще, цвете разбойник откъдето и да го погледнем. Побутвахме го оттук, подръпвахме го оттам - дано се раздвижи, да тръгне историята нанакъде, да се заплете, да се разплете, а то - нищо. 

Мислихме заедно, мислихме поотделно, подкрепихме се с полезни бонбони, за да ни дойдат силите, но ни дойде само настроението за разходка. Разходихме се и на прибиране влязохме в коридороподобния цветарски магазин в подлеза по желание на момчето, което би трябвало да е участник в тази приказка. ако я имаше. Пак по негово желание си взехме една роза и я заведохме в къщи. По пътя - нали слухтя откъде ще се покаже най-накрая тая приказка - чух го да шушне на розата, че ще я заведе при слънчогледа. То хубаво, ама слънчеголедът живя у нас десетина дни в началото на ноември и после пое към вечните слънчогледови полета. 

Точно да попитам защо подвежда така момичето, спънах се, забавих крачка и се сетих! Приказката не е за бодливото цвете, а за градината, в която съжителствали щастливо всички цветя, от всички сезони, независимо кога били откъснати и дали въобще били живи. Тя се намирала в главата на едно момче, което било още толкова малко, че времето изобщо не го забелязвало. И това е. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Отвлечените баби

Приказка по действителен случай, 13

Момчето седеше на пейка в неприветливата градинка и клатеше крака напред-назад. Отдалеч се чуваше бученето на колите. От малко по-близо прегракналите улични кучета, а от още по-близо майка му, която казва: 

"Вдигни си краката, да не ги оближат вълните. Време е да тръгваме, капитане!"

Момчето скача и хваща руля, майката дърпа въженцето на сирената и кучетата в пристанището занемяват. Корабът се отлепя от брега и докато мигнат вече се промушват между надвиснали над тях скали, които маалко приличат на олющени панелни блокове, за да излязат отново в морската шир. Навеждат се надолу и си показват един на друг проблясващите гърбове на акулите, пищят от възторг, когато пръски от фонтана на дружелюбен кит стига до тях, подскачат и тропат с крака, докато той им махва с опашка за довиждане. 

- Може ли малко по-тихо! - сопват се две възрастни жени зад гърбовете им. Кога и как са се качили на кораба и защо не са в камбуза да белят картофи и да ги пържат за капитана не е ясно. 

Двамата снишават гласове, шушукат си, докато корабът се превръща в подводница. Слезли са в тъмното на морето, за да търсят Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. (Капитанът още се затруднява да произнесе името му, затова помежду си го наричат рибата с лампата.) Виждат как тя просветва пред тях и аха да го стигнат, една рецепта за паниран карфиол, която бабите си споделят ги отделя от Хрили и ги изтласква на повърхността. Където капитанът се превръща в машинист и подкарва влака към гара "У дома", защото е време за обяд, а бабите - всички знаят - готвят най-вкусно. 

Неприветливата градинка опустява и никому не хрумва, че две баби са отвлечени с подводница в източните квартали на София.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Тайната на рисуваната бутилка

 Приказка по действителен случай, 12

Рисуваната бутилка живееше върху скрина. Всички останали бутилки - зелени и кафяви - живееха вътре в него. Обикновената стъклария дрънчеше възмутено против цветовете на наглецата, одумваше я за поведението ѝ и я наричаше безсрамница. Рисуваната бутилка стоеше кротко на мястото си и като че беше в неведение за страстите, които предизвиква. През няколко дни стопаните  носеха цветя и ги подреждаха в нея. То това им беше болката на останалите. 

Преди, когато се върнеше с цветя от градината, стопанката просто бъркаше в скрина, вадеше първата попаднала ѝ бутилка, пълнеше я с вода и я ползваше за ваза. Така всички негови обитатели от втори и трети рафт имаха шанса да се почувстват като актьори на сцената, като художници, току-що завършили нов шедьовър, като нещо различно от бутилки за домати за готвене, домати за сок и плодов сок. И това ги правеше щастливи. 

Но после децата донесоха натрапницата - били я изрисували в детската градина - и стопанката пощуря. Сложи я на почетно място върху скрина и само в нея редеше букетите си. Дали защото ѝ беше удобно да се пресегне и да я вземе, дали защото децата се бяха старали да я оцветят във всички цветове на дъгата - бутилките в скрина роптаеха, гадаеха, аха и ще се напукат от яд. С нищо друго не се занимаваха, чак соковете им се вкиснаха. Щом се усетиха, стопаните бързо-бързо ги извадиха, изпразниха и ги оставиха да прашасват в тъмния и студен шкаф на балкона. Горките бутилки, оплакваха нещастната си съдба, обвиняваха рисуваната си посестрима, жалеха се една на друга. Нито от вътрешността на скрина, нито от шкафа можеха да видят, че тя е с по-широко гърло от техните и в нея просто могат да се подредят повече цветя.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Клубът с тайното име

Приказка по действителен случай, 11

Печката беше стара, но с бодър дух. Белите ѝ бузи блестяха, бронзираните ѝ крачета бяха изящни и здрави, а на двете ѝ малки врати, и на голямата, висяха дръжки като листа на цвете. Когато дядото пъхаше въглища и дърва в нея и затваряше горната вратичка, през решетката се виждаше как примигва и се облизва хитрушата. После започваше да пее: "Бум-бум-бум! Пук! Псссццц! Бум-бум-бум! Пук! Псссццц!". Не след дълго в песента ѝ се включваше и оранжевият чайник: "Фиуу-фиуу-фиуу". Котката додаваше: "Мъррр-рръммм-мъррр-рръм". 

Дядото не се стърпяваше, скокваше, хващаше бабата през кръста и танцуваше с нея из стаята. Или по-скоро той танцуваше, а бабата го спъваше. Хич не я биваше в танците горката, но дядото и печката го знаеха и не ѝ придиряха. Забавляваха се. Малката стая се изпълваше със смях и възклицания. Печката се разгорещяваше, бузите ѝ почервеняваха, струваше ѝ се, че ако размаха всичките си врати и вратички ще литне. 

Обаче не го правеше веднага. Харесваше ѝ с дядото и бабата, не искаше да ги оставя на студено. Той я чистеше всяка сутрин, изнасяше пепелта, внасяше сухи дърва. Тя лъскаше бузите ѝ и мажеше с много приятен крем бронзираните ѝ крачета.

Та изчакваше ги да се натанцуват, да се уморят, да си легнат и хубавичко да заспят. След това се отпускаше и от цялата радост и вълнение ставаше лека, лека. Издигаше се нагоре, промушваше се през комина и отиваше да се срещне с останалите членове на клуба на оцелелите стари печки на дърва с тайното име "Щастливите певици". Шушукането и кискането им огласяше небето, а бабите, дядовците, децата и животните - всички сънуваха падащи звезди с медени звънчета на лъчите.

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.

Много грижовно момче

Приказка по действителен случай, 10

Тролеят мърмори, мучи, ръмжи през целия път. Като спира и отваря врати да изплюе пътниците, пищи високо и жално. Сигурно го боли коремът! Какво друго да е? Пъхти по нанагорнището към следващата спирка и ако знаеше думата "астматик", щеше да кажеш, че се возите в тролей астматик, но ти още не я знаеш. Затова питаш майка си: 

- Защо е сърдит тролеят, мамо? 

- Защото не си е доспал. Станал е рано-рано, за да работи. 

- Ти знаеш ли какво казва? 

- "Ох, ах, пуф! Спи ми сеее! Ох, ах, пуф! Спи ми сеее! Ох, ах, пуф! Сссс..."

Става ти жал за него. Потупваш го по перваза на прозореца, погалваш му стъклото и обещаваш утре сутрин да се успиш, за да не му се налага да става рано и да те кара до детската градина. Може би затова, зарадван от думите ти, той се спуска по нанадолнището утихнал и бърз. 

- Сега вече е добъъър - крещиш ти. Пътниците се обръщат, гледат те и ти се усмихват, а ти им се плезиш, защото не искаш никой да знае, че всъщност си едно много грижовно момче. 

===

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Последното пътешествие на листата

Приказка по действителен случай, 9

Една нощ есента се сети, че е забравила да провери опадали ли са всички листа на дърветата в града и се върна обратно. Зимата излезе в няколко часова почивка и я остави да си свърши работата. 

На сутринта всички листа лежаха на земята мокри, смачкани и кални. Снегът, който ги беше затискал до вчера, се беше стопил и те потрепваха в опит да се издигнат над земята за последно. Не успяваха дори последно обрулените от есента. Лепкавите телца на опадалите по-рано ги притискаха и дърпаха надолу. 

Момчето ги гледаше и се чудеше как да им помогне. Майка му каза, че нямат нужда от помощ и е най-добре да си лежат цяла зима на земята, за да я нахранят и да ѝ помогнат да се събуди отново здрава и силна през пролетта, но всеки знае, че ако храната изглежда грозно, децата не я ядат. 

Затова то взе стол и се качи до най-горния рафт на шкафа, където мама държеше боите за храна. После напълни няколко буркана с вода и разтвори във всеки по една боичка - синя, червена, лилава, зелена. Огледа се предпазливо - да не би някой да се появи и да му попречи - излезе на балкона и изсипа цветната вода върху полегналите на земята листа. Преди да излязат за разходка се промъкна до гардероба, взе сешоара за пътуване на мама - знаеше, че е с батерии - и го пъхна в раницата. 

Когато излязоха, го показа на мама и ѝ обясни какво е намислил. Малко се страхуваше, че ще му се кара, но тя много се смя. Човек никога не може да е сигурен с възрастните. 

После двамата застанаха сред шарения есенен килим. Той пусна сешоара и двамата гледаха как листата подскачат, издигат се над земята и полягат отново доволни, цветни и спокойни, че ще помогнат на земята да е отново силна и зелена през пролетта. 

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми. 

Как се получи знамето на радостта

Приказка по действителен случай, 8

Една панделка се разхождала из града с ееей такива гумени ботуши. Цопкала безгрижно в локвите и се гънела от кеф на всички страни. Подскачала, тичала, ама по едно време ѝ омръзнало. Искало ѝ се да сподели с някого кефа от калните пръски, сумтящите, оцапани минувачи, мокрите стъпки от гумените ботуши невидимки. Огледала се и забелязала една много симпатична пръчка с чатал да лежи наблизо. Отишла при нея, запознали се и панделката я поканила да скачат заедно в локвите. 

Пръчката на драго сърце би поскачала, обаче нямала ботуши. А майка ѝ строго била забранила цопкане в локвите без тях. 

Замислила се синята панделка и го измислила! Дала гумените ботуши на пръчката и я прегърнала с единия си край през врата. 

- Я, какво странно знаме! - подсмихвали се хората, но двете приятелки се смеели толкова високо и безгрижно, че изобщо не ги чували. Забавлявали се, докато не останала неизцопкана локва в целия град.  

====

Всеки ден, от днес до 21 декември, по една нова приказка. Така се разбрахме с младежа. Вие, ако искате, следете за "Приказки по действителен случай" тук или във фейсбук профила ми.