Суматохата по посрещането

След ревливата Камчия, мърлявият Синеморец. Подбесват се всички като подочуват, че тая фльорца есента може да дойде по-рано.

Велека, обезумяла от нетърпение, така се хвърлила в прегръдките на морето през дъждовните дни, че го разкъсала на две. Едната му половина е мътна, кална, горестна, другата още синя, лятна, игрива. Казаха, че до ден-два ще си върне невъзмутимия вид.

Улиците и те пощурели - гиздят се с гердани от прелетни птици и плюят куфари, автомобили, летовници с кисел вид.
Дърветата вече са готови да си оскубят листата. Добре, че смокините още запазват достойнство и не падат с писъци преди да ги е откъснал човек.

Голяма суматоха за посрещането на една мома, чиято хубост преминава бързо и после се превръща в сприхаво, зло женище.

"Следсбогуване" на украински

Чудеса се случват това лято с някои от нещата, които съм писала. С част от тях вече се похвалих, за други не съм разказвала още, но едно от най-хубавите е появата на Юлия Полтавец, която превежда стиховете ми на украински. Надявам се не след дълго да видя сбирката й издадена.
Благодаря.

ПІСЛЯ ПРОЩАННЯ

Не сказав ти мені, що робити

з усім, що буде потім:

предметами, вулицями, людьми…

Не сказав мені, як будуть ставитись

до мене.

Не сказав, як мені ставитися

до них.

Не сказав ти мені, чи ними володіти

чи їх відпускати,

їх виправляти чи ними нехтувати,

їх слухати чи говорити,

їх пам’ятати чи забувати,

їх проганяти чи чекати.

Не сказав ти мені, чи там ще будеш ти,

усупереч усім.

Превод на украински: Юлия Полтавец

СЛЕДСБОГУВАНЕ

Не ми каза какво да правя
с всичко, което идва после:
предметите, улиците, хората…
Не ми каза как ще се отнасят
с мен.
Не ми каза как да се отнасям
с тях.
Не ми каза да ги притежавам ли
или да ги пускам,
да ги чупя или да ги поправям,
да ги слушам или да говоря,
да ги помня или да забравям,
да ги гоня или да ги чакам.
Не ми каза там ли ще си,
въпреки всичките.

Непорцелановата бяла котка с черно ухо

Понякога много ми липсва непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя живееше в къщата срещу старата ми квартира. Не я пускаха да излиза. Не можеше да се подаде дори на перваза, защото на прозореца имаше комарник. Виждах обаче как ноздрите й се разширяват и поема всички улични миризми, и попадналите върху мрежата слънчеви лъчи. Изглеждаше жадна за навън. Когато поливах цветята, заставаше неподвижна и ме гледаше втренчено. И аз я гледах. Мисля, че се обичахме.

Сега живея на последния етаж и над мен има несговорчиво семейство свраки. (Не се изразявам метафорично, съвсем истински са.) Съседите от отсрещния блок си другаруват с гълъбите. Направили са им хранилка. Бабата им дава хляб и зрънца за обяд, дядото за вечеря. За всеки случай пернатите проверяват дали нещо не се е появило в хранилката и сутрин и следобед.

Аз, нали съм новодошла, реших да засвидетелствам на близките съседи по дърво и покрив добрите си чувства. Направих редичка от залци на перваза на балкона - за следобедна закуска - и зачаках. Гълъбите не дойдоха, свраките не ме уважиха, но един синигер пристигна още вчера. Огледа се. Взе едно парче хляб, голямо колкото главата му и отлитна. После пак се върна. Взе друго. После извика приятел на помощ. А днес дойдоха цели три синигерчета. Гледам ги как изучават балкона и поглеждат към прозореца ми. И не мърдам. Само от време на време си мисля, че сега в ролята на непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, съм аз.

Такива неща днес.

С кого ще си тръгне смокинята

Има една смокиня на стената в Созопол, която се покланя на морето и търпеливо го чака да я погали и отведе със себе си. Дъждът и вятърът обаче - отявлени манипулатори - все по-често се заиграват с нея. Скоро тя ще се поддаде на лукавото им шушнене и ще тръгне с първата срещната вълна.

Не само такива неща днес.


====
Започнах да публикувам подобни дребникажи във Facebook профила си преди около година. Пиша за съседските ми отношения с липата пред прозореца, за бялата непорцеланова котка с едно черно ухо, което прилича на отчупено, споделям кратки истории от пътувания. 

Напоследък все повече хора ми казват, че ги четат и им се радват. Затова реших да ги събера на едно място в блога. Да са лесни за намиране, ако на някого му се прииска да си ги припомни. 

Така че дребникажите вече ще се появяват и тук. Първо, в следващите няколко седмици, тези, които вече съм написала и публикувала във Facebook. После - съвсем нови. 

Благодаря за вниманието и приятно четене. 

Живеем в главата на съседа

Вече имам чувството, че живеем в главата на съседа, толкова се е раззеленил и е пораснал. Добре, че в нея има предимно вятър и синигери, та е просторно, диша се. А и се разбираме отлично.

Отварям прозореца, а той ми подава един зелен клон за здрасти.
- Здравей, съседе! - казвам и хващам с ръка меките му листа.
А той ми отговаря: 
- Хшшушшшшшхххх.
Голяма любов сме, как ще го оставя за цяло лято не знам.

Такива неща днес.

Стихове

Бележка, написана от продавача на пици, който работи в подлеза на метрото

„Моля, не хвърляйте храна на птиците.
Объркват бетона с небе.
Мислят трохите за бели облаци,
крилата им се превръщат
в смачкани билети за изпуснат влак
и колкото и да им роните
винаги остават гладни."

Вечерта слиза, слиза - стихове

*** 

Вечерта слиза, слиза,

пада 

от бялата земя

на черната

и се загубва
в тъмното.

Стихове

***

Заместиха го с машина. 

Затова пазачът на фара

се премести

на най-тъмната улица

в своя град - 

да упътва нощем 

с фенерче

закъснелите. 

Къщите, поляните и пролетта

Alice in Wonderland - Julia Sarda

Пролет е. Къщите отесняват и е време да се сменят с поляни. 

Нито едно стихотворение

Татко си е загубил оръжието -
това са чули двете му дъщери
през притворената врата на кухнята -
и тайно преравят шкафове и долапи,
преподреждат играчките,
подозират мама -
може да го е изхвърлила по погрешка.
Бащата не забелязва
тревожното им усърдие,
не пита, както обикновено,
може ли да се включи в играта.
Потупва ги разсеяно по главите,
влиза сутрин в кухнята
и отчаяно шепне на жена си:
"И тази нощ нищо.
От една година не съм написал
нито едно стихотворение."

Недоразумение с яркочервен кон

Седял в изящната си черно-бяла къща, грацилен черно-бял човечец. Пиел чай, четял книги и общо взето всичко му било наред.

Един ден решил да отиде на разходка и в полето до къщата си срещнал красив яркочервен кон.

Двамата бързо се сприятелили и започнали да прекарват все повече време заедно.

Само дето конят не спирал
 да расте. Заемал все повече място в къщата. Чупел порцелановите чаши за чай, събарял картините.

Това смущавало грацилния черно-бял човечец, но останалите му приятели така харесвали госта. Особено дамите. Той се излягал
в хола, а те сядали отгоре му, шушукали си и пиели чай.

Не спирал да расте яркочервеният кон. Опашката му излизала през вратата, копитата през прозорците, а гривата през комина. Завземал цялото пространство.

Затова приятелят му се принудил да го помоли да си тръгне. Конят размахал яркочервена опашка за сбогом и препуснал в галоп. Ставал все по-малък и по-малък, докато не се превърнал в малка червена точица на черно-белия хоризонт. После изчезнал съвсем.




В общи линии това е книжката на Мари Дорлеанс "Гостът". Харесаха ми илюстрациите. Внимателно изрисуваните чашки, шкафчета, картини, мебели, килими и все по-разрастващото се недоразумение - червеният, рушащ всичко кон. Който - разбираме в края на историята - всъщност олицетворявал страховете на черно-белия човечец. (Под "разбираме" имам предвид тези читатели, които знаят немски. На мен се наложи да ми превеждат.)

Потърсих си историята и книжката и на друг език, но нямах особен късмет. Намерих само френско издание (френският също не е от силните ми страни), както и едно интервю с авторката, в което тя обяснява, че червеният кон бил фантазиите и натрапчивите мисли на черно-белия човечец.

За мен лично конят си остана олицетворение на страховете. За теб може да е нещо съвсем друго. Във всеки случай идеята на книжката и изпълнението й много ми харесаха. Вече се оглеждам отдалеч за моите яркочервени коне, сприятелявам се с тях, но не ги каня у дома, а ги пускам на свобода. Да си спестя недоразуменията.

Стихове

*** 
Не се изричаше
каквото трябва да се изрече.
След обяда
оставаха само трохи по масата. 
През отворения прозорец
влизаха врабчета.
Цирикаха радостно,
пируваха,
натежаваха,
докато мислите й
отлитаха на юг.

Коледно отклонение и някои размишления за климата

Lee White

Следвайте си пътя. Никога не знаете дали, когато вали, вместо хрема няма да пипнете най-щастливите моменти в живота си без опция за скорошно оздравяване; или, когато грее слънце, вместо с красив загар, няма да си тръгнете от плажа с лека форма на тежка депресия и мехури по душицата.

Пожелавам ви да сте метеорологично независими. Да сте си слънце, вятър, дъжд, градушка, сняг, листопад и кратка лятна буря. Оставете се на собствените си циклони, суша, порои и тихи, слънчеви следобеди. Научите ли се да се справяте с личните си климати, чуждите никога няма да успяват да развалят плановете ви.

Аз съм щастлива. Надявам се да не си пречите да сте щастливи и вие.

Lee White

п. с. Започнах да пиша нови истории за:

• първия ден от пенсионерския живот на Маргарете, работила като статуя от часовник на най-оживената улица в Лисабон; 
• котката, която вече не живее у дома и непрекъснато събаря разни неща; 
• Иванушка Глупака - остарял - заспал на една пейка в Загреб; 
• цветята, които гонят хората от къщите им и се настаняват в тях; 
• акробатката, ходеща по въже, опънато между мачтите на малка яхта в Марсилия 

- въобще, отново се събрахме цяла тумба шашавели у дома.

Стискайте палци гостите ми да се чувстват удобно и доброволно да се пренесат на листа.

Весело!

Стихове

Хиляди години по-късно

Често застава встрани
и наблюдава загрижено
лутащото се свое тяло -
вече поизносена машина,
която не спира да се блъска
в коридорите на някоя важна задача,
в оградата на някоя незначителна любов,
а най-често -
в неравните хълмове
"имам да свърша толкова значими неща".
Всеки път забелязва
нови одрасквания,
пукнатини,
вдлъбнатини.
Въздъхва,
внимателно слага
каската, ръкавиците, наколенките.
Влиза обратно в него,
разочарована, че още не може
да му покаже
изящните пътища на простотата.

За мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща

Имало един миши град, в който на децата разказвали приказки за страшните мечки.
Имало един мечешки град. Там на децата, паднело ли им първото зъбче, казвали, че ще дойде мишата фея и ще го отнесе, като в замяна им остави паричка.

В мишия град живеела Селестина. Малка мишка - художник. Тя непрекъснато рисувала двама приятели, които заедно откриват света - мечка и мишка.

Недалеч от мечия град живеел Ернест. Мечка с артистични наклонности, която семейството принуждавало да стане адвокат.

И те двамата се срещнали. Ернест намерил Селестина в една кофа за боклук. Как попаднала в нея? Дълга история! Какво станало после... Бедна ви е фантазията, а пък аз няма да ви разкажа.

"Ернест и Селестина" е прекрасен, френски филм с красива анимация и богата, хубава история. Направен е по поредицата книжки на Габриел Винсент.
Кликнете на линка (Эрнест и Селестина: Приключения мышки и медведя) и го гледайте онлайн, ако разбирате руски. Озвучен е чудесно.

(Ако не, сигурна съм, че ще го откриете преведен и на други езици. На български вървеше по кината като "Мечко-миш".)

Намерих и страхотен разказ в комикси за това как е направен филмът. На английски е, прочетете го и вие.

След като се позабавлявате с тези две хубавини, сигурна съм, че и ще разберете малко повече за мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща.

Стихове

***
Прозорецът на хотелската стая в Анжер
гледа към любимата й улица в София.

Голямата фабрика за думи

Имало един град, в който думите се продавали.











Били доста скъпи. Затова ги притежавали само богатите. И само те говорели.
 .

Фабриката за думи. 

През пролетта пускали думи на разпродажба. А някои дори ги подарявали. Тогава и обикновените хора успяваи да си вземат от тях.

Да не помислите, че това били кой знае какви важни и силни думи. Не. Само такива, които никой не искал да купи.

В този град живеел Пол, който бил влюбен в Мари. За съжаление нямал подходящите думи, с които да й го каже. Разполагал само със "стол" и "църква". За разлика от него съседското момче било богато, имало колкото си думи поиска и често казвало на Мари, че е много красива и че когато порастнат, ще се оженят. На Пол му се късало сърцето от мъка. Затова един ден не издържал, изправил се срещу Мари и й казал своите две думи - "стол" и "църква". И тя го разбрала. И го целунала. Тогава се оказало, че хитрягата Пол си е запазил още една дума - "пак". Та предполагам, че и до днес стоят на двора и се целуват 

Книжката Die große Wörterfabrik или "Голямата фабрика за думи" на Агнес ди Лестраде и Валерия Докампо пристигна при мен от Франкфуртския панаир на книгата. Не знам немски, преведоха ми я.
Картинките са хубави, а историята още повече. Намерих даже филмче, изгледайте го и ще видите всички картинки от книгата.
И не забравяйте: не си скъпете думите. Влагайте смисъл и сърце в тях, внимавайте кога ги използвате и те винаги ще ви стигат.

Лятна ваканция

Rebecca Dautremer

Трябваше да го направя по-рано, но не сварих. Та... лято е, не стойте пред компютъра, а си взимайте приключенския дух от закачалката и излизайте.
Върнете се през септември. Дотогава блогът излиза в отпуска, а аз се отдавам на пътешествия.

п. с. Ребека Дотремер е страхотна. Освен това ви препоръчвам да прочетете "Центурия" на Джорджо Манганели, в превод на Нева Мичева. След това ще ви се иска някои части направо да ги научите наизуст.
Повече заръки нямам. До.

Приказка за гълъбите и за какво служат крилата

Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите. Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше.

Никой не се показваше зад нея. Понякога, нощем, минаваха и й оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори й оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата.

Бореха се със снега. Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията.

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа й, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Мислеха си колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат.

Тихо

Caricature "Ekatherina"-Stella Dreis