Вечерта слиза, слиза - стихове

*** 

Вечерта слиза, слиза,

пада 

от бялата земя

на черната

и се загубва
в тъмното.

Стихове

***

Заместиха го с машина. 

Затова пазачът на фара

се премести

на най-тъмната улица

в своя град - 

да упътва нощем 

с фенерче

закъснелите. 

Къщите, поляните и пролетта

Alice in Wonderland - Julia Sarda

Пролет е. Къщите отесняват и е време да се сменят с поляни. 

Нито едно стихотворение

Татко си е загубил оръжието -
това са чули двете му дъщери
през притворената врата на кухнята -
и тайно преравят шкафове и долапи,
преподреждат играчките,
подозират мама -
може да го е изхвърлила по погрешка.
Бащата не забелязва
тревожното им усърдие,
не пита, както обикновено,
може ли да се включи в играта.
Потупва ги разсеяно по главите,
влиза сутрин в кухнята
и отчаяно шепне на жена си:
"И тази нощ нищо.
От една година не съм написал
нито едно стихотворение."

Недоразумение с яркочервен кон

Седял в изящната си черно-бяла къща, грацилен черно-бял човечец. Пиел чай, четял книги и общо взето всичко му било наред.

Един ден решил да отиде на разходка и в полето до къщата си срещнал красив яркочервен кон.

Двамата бързо се сприятелили и започнали да прекарват все повече време заедно.

Само дето конят не спирал
 да расте. Заемал все повече място в къщата. Чупел порцелановите чаши за чай, събарял картините.

Това смущавало грацилния черно-бял човечец, но останалите му приятели така харесвали госта. Особено дамите. Той се излягал
в хола, а те сядали отгоре му, шушукали си и пиели чай.

Не спирал да расте яркочервеният кон. Опашката му излизала през вратата, копитата през прозорците, а гривата през комина. Завземал цялото пространство.

Затова приятелят му се принудил да го помоли да си тръгне. Конят размахал яркочервена опашка за сбогом и препуснал в галоп. Ставал все по-малък и по-малък, докато не се превърнал в малка червена точица на черно-белия хоризонт. После изчезнал съвсем.




В общи линии това е книжката на Мари Дорлеанс "Гостът". Харесаха ми илюстрациите. Внимателно изрисуваните чашки, шкафчета, картини, мебели, килими и все по-разрастващото се недоразумение - червеният, рушащ всичко кон. Който - разбираме в края на историята - всъщност олицетворявал страховете на черно-белия човечец. (Под "разбираме" имам предвид тези читатели, които знаят немски. На мен се наложи да ми превеждат.)

Потърсих си историята и книжката и на друг език, но нямах особен късмет. Намерих само френско издание (френският също не е от силните ми страни), както и едно интервю с авторката, в което тя обяснява, че червеният кон бил фантазиите и натрапчивите мисли на черно-белия човечец.

За мен лично конят си остана олицетворение на страховете. За теб може да е нещо съвсем друго. Във всеки случай идеята на книжката и изпълнението й много ми харесаха. Вече се оглеждам отдалеч за моите яркочервени коне, сприятелявам се с тях, но не ги каня у дома, а ги пускам на свобода. Да си спестя недоразуменията.

Стихове

*** 
Не се изричаше
каквото трябва да се изрече.
След обяда
оставаха само трохи по масата. 
През отворения прозорец
влизаха врабчета.
Цирикаха радостно,
пируваха,
натежаваха,
докато мислите й
отлитаха на юг.

Коледно отклонение и някои размишления за климата

Lee White

Следвайте си пътя. Никога не знаете дали, когато вали, вместо хрема няма да пипнете най-щастливите моменти в живота си без опция за скорошно оздравяване; или, когато грее слънце, вместо с красив загар, няма да си тръгнете от плажа с лека форма на тежка депресия и мехури по душицата.

Пожелавам ви да сте метеорологично независими. Да сте си слънце, вятър, дъжд, градушка, сняг, листопад и кратка лятна буря. Оставете се на собствените си циклони, суша, порои и тихи, слънчеви следобеди. Научите ли се да се справяте с личните си климати, чуждите никога няма да успяват да развалят плановете ви.

Аз съм щастлива. Надявам се да не си пречите да сте щастливи и вие.

Lee White

п. с. Започнах да пиша нови истории за:

• първия ден от пенсионерския живот на Маргарете, работила като статуя от часовник на най-оживената улица в Лисабон; 
• котката, която вече не живее у дома и непрекъснато събаря разни неща; 
• Иванушка Глупака - остарял - заспал на една пейка в Загреб; 
• цветята, които гонят хората от къщите им и се настаняват в тях; 
• акробатката, ходеща по въже, опънато между мачтите на малка яхта в Марсилия 

- въобще, отново се събрахме цяла тумба шашавели у дома.

Стискайте палци гостите ми да се чувстват удобно и доброволно да се пренесат на листа.

Весело!

Стихове

Хиляди години по-късно

Често застава встрани
и наблюдава загрижено
лутащото се свое тяло -
вече поизносена машина,
която не спира да се блъска
в коридорите на някоя важна задача,
в оградата на някоя незначителна любов,
а най-често -
в неравните хълмове
"имам да свърша толкова значими неща".
Всеки път забелязва
нови одрасквания,
пукнатини,
вдлъбнатини.
Въздъхва,
внимателно слага
каската, ръкавиците, наколенките.
Влиза обратно в него,
разочарована, че още не може
да му покаже
изящните пътища на простотата.

За мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща

Имало един миши град, в който на децата разказвали приказки за страшните мечки.
Имало един мечешки град. Там на децата, паднело ли им първото зъбче, казвали, че ще дойде мишата фея и ще го отнесе, като в замяна им остави паричка.

В мишия град живеела Селестина. Малка мишка - художник. Тя непрекъснато рисувала двама приятели, които заедно откриват света - мечка и мишка.

Недалеч от мечия град живеел Ернест. Мечка с артистични наклонности, която семейството принуждавало да стане адвокат.

И те двамата се срещнали. Ернест намерил Селестина в една кофа за боклук. Как попаднала в нея? Дълга история! Какво станало после... Бедна ви е фантазията, а пък аз няма да ви разкажа.

"Ернест и Селестина" е прекрасен, френски филм с красива анимация и богата, хубава история. Направен е по поредицата книжки на Габриел Винсент.
Кликнете на линка (Эрнест и Селестина: Приключения мышки и медведя) и го гледайте онлайн, ако разбирате руски. Озвучен е чудесно.

(Ако не, сигурна съм, че ще го откриете преведен и на други езици. На български вървеше по кината като "Мечко-миш".)

Намерих и страхотен разказ в комикси за това как е направен филмът. На английски е, прочетете го и вие.

След като се позабавлявате с тези две хубавини, сигурна съм, че и ще разберете малко повече за мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща.

Стихове

***
Прозорецът на хотелската стая в Анжер
гледа към любимата й улица в София.

Голямата фабрика за думи

Имало един град, в който думите се продавали.











Били доста скъпи. Затова ги притежавали само богатите. И само те говорели.
 .

Фабриката за думи. 

През пролетта пускали думи на разпродажба. А някои дори ги подарявали. Тогава и обикновените хора успяваи да си вземат от тях.

Да не помислите, че това били кой знае какви важни и силни думи. Не. Само такива, които никой не искал да купи.

В този град живеел Пол, който бил влюбен в Мари. За съжаление нямал подходящите думи, с които да й го каже. Разполагал само със "стол" и "църква". За разлика от него съседското момче било богато, имало колкото си думи поиска и често казвало на Мари, че е много красива и че когато порастнат, ще се оженят. На Пол му се късало сърцето от мъка. Затова един ден не издържал, изправил се срещу Мари и й казал своите две думи - "стол" и "църква". И тя го разбрала. И го целунала. Тогава се оказало, че хитрягата Пол си е запазил още една дума - "пак". Та предполагам, че и до днес стоят на двора и се целуват 

Книжката Die große Wörterfabrik или "Голямата фабрика за думи" на Агнес ди Лестраде и Валерия Докампо пристигна при мен от Франкфуртския панаир на книгата. Не знам немски, преведоха ми я.
Картинките са хубави, а историята още повече. Намерих даже филмче, изгледайте го и ще видите всички картинки от книгата.
И не забравяйте: не си скъпете думите. Влагайте смисъл и сърце в тях, внимавайте кога ги използвате и те винаги ще ви стигат.

Лятна ваканция

Rebecca Dautremer

Трябваше да го направя по-рано, но не сварих. Та... лято е, не стойте пред компютъра, а си взимайте приключенския дух от закачалката и излизайте.
Върнете се през септември. Дотогава блогът излиза в отпуска, а аз се отдавам на пътешествия.

п. с. Ребека Дотремер е страхотна. Освен това ви препоръчвам да прочетете "Центурия" на Джорджо Манганели, в превод на Нева Мичева. След това ще ви се иска някои части направо да ги научите наизуст.
Повече заръки нямам. До.

Приказка за гълъбите и за какво служат крилата

Наредени един до друг. Сгушени. Главите им в крилете. Настръхнали сиви топки, като забравена и овехтяла коледна украса. Гълъбите. Гледаше ги всеки ден. Къде отиват нощем, не знаеше. Сутрин си бяха там. Наредени един до друг. Сгушени. Понякога се отръскваха от случайно паднал сняг. Тя само ги наблюдаваше. Не им хвърляше трохи. Не можеш да хвърлиш трохи върху жица. А те си стояха на жицата. По цял ден. Беше забравила, че могат да летят. Крилата, според нея, бяха за прегръщане.

Това, което не знаеше е, че и те я гледаха. Не знаеха къде отива нощем, но сутрин си беше там. Те имаха опит. Помнеха, че понякога, подобни същества, а именно човеци, отварят прозорците си и ронят хляб по перваза за тях. Тя не го правеше. Само седеше и ги наблюдаваше.

Никой не се показваше зад нея. Понякога, нощем, минаваха и й оставяха по нещо – замръзнало клонче от дърво, незнайно как оцеляло листо. Веднъж дори й оставиха по едно перо. Само дето тя май не забеляза. Иначе би трябвало да реагира, нали? Да отвори прозореца. Да им нарони трохи и да се сприятелят. Нали? Нали така става? Така правят човеците. Градските гълъби много добре знаеха. Всички в квартала правеха така. Разменяха си неща. Понякога се прегръщаха. Понякога допираха лицата си едно до друго. Гълъбите бяха опитвали това. Нощем. Тайно. За да видят какво е. Нищо особено всъщност – човките им бяха твърди и когато ги допираха, се чуваше едно леко – „трак”. Но много добре знаеха какво е да се прегръщаш. Нали сега си стояха така – един до друг – прегърнати върху жицата.

Бореха се със снега. Под краката им минаваха разговорите на квартала. Всички тези: „ - Ало? Госпожа Андонова ли е? Ние сме от фирма „Травел и брак”, правим проучване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Ако отговорите, ще спечелите награда за...” и в този миг от отсрещната страна се чуваше едно леко „трак”; или пък „Ало? Мамо, загубих си джи ес ема, обаждам ти се да не се притесняваш, аз...”; а често и „Ало? Ще си дойдете ли тази събота и неделя? Да ви чакам ли? – Не ни чакай, мамо, ние имаме...” и още едно „трак”, но безшумно, само в единия край на линията.

Гълъбите дори не подозираха, че последният разговор е на жената, която ги наблюдава. Само свиваха измръзналите си крачка около гласа й, течащ по жицата, и се сгушваха още по-плътно един до друг. Мислеха си колко е хубаво, че имат крила, с които да се прегръщат през зимата и да отръскват снега. Защото можеше, можеше, да са като хората, на чиито глави понякога – забелязали са – се посипва цяла преспа сняг, която те не могат да изтръскат.

Тихо

Caricature "Ekatherina"-Stella Dreis

Приказка за чадър

Чадърът изчезна. Малката му сестра така плака, така плака като видя, че го няма любимия й чадър с изрисувани котешки очи и мустаци и пришити красиви котешки уши. Плака, докато започна да хълца.

Майката на Киро се ядоса, първо защото е пипал нещата на сестра си, после защото тя не спира да плаче и й пречи да си свърши работата, трето - защото има толкова работа, толкова работа, че не може да се занимава с две непослушни деца, които не искат да седнат кротко и да си учат уроците, и кога изобщо Киро е успял да излезе и да загуби чадъра?

Киро си мълчи. По-добре е така. По-добре е майка му да не се сети, че не е излизал, но е направил нещо по-лошо. Бил е на балкона, което е абсолютно забранено. Нямат право да пристъпват дори прага на балконската врата, защото мама знае, че балконите са опасни, може да падне детето, ако не го гледаш непрекъснато, а тя има толкова много работа. Затова той я щади и не иска да й разкаже, че на дървото, точно до балкона, има гнездо с пиленца. Вчера валеше дъжд и той се уплаши, че пиленцата ще настинат. Затова взе чадъра, излезе на балкона, разтвори го, покатери се по парапета и го постави над гнездото.

Киро си мълчи и се усмихва, защото чува между хлипанията на сестра си и крясъците на майка си, че пиленцата в гнездото са се събудили и пеят. И е спокоен. Знае, че нито една от тях  няма да вдигне глава и да погледне към прозореца, за да види как чадърът с котешки доволна усмивка бди над гнездото. 

My poem "Prayer" read by the writer Bronson O'Quinn

Anthology of Contemporary Bulgarian Poetry - The Season of Delicate Hunger - edited and translated by Katerina Stoykova-Klemer was published few months ago. 

Watch the video of one of my poems "Prayer" translated by Katerina Stoykova-Klemer and read by the writer Bronson O'Quinn to the North American Premiere of Anthology (Accents Publishing).




Read an interview with me which is a part of “Meet a Bulgarian Poet” series. 

Order the anthology and enjoy the reading of 32 Bulgarian authors (including me) translated in English. 

Стихове

Лош навик

Отваря главите им,

както се отваря кутия с шоколадови бонбони.

Изяжда всичко.

След това старателно

смачква  станиолените обвивки,

връща ги обратно,

затваря кутията

и я прибира в хладилника.

Хрумка - стихче

***

Шепне си, че всичко ще е наред

и се плаши от ехото. 

Тихо - за корабите, приключенията и страха от тях

Ulrike Krappen

"Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън."

Георги Рупчев

Стихове

***

Той чака ли я повече?

Събира ли секундите в минути,

за да направи часове,

от тях да конструира дни –

толкова бавни, когато е недоволен,

толкова бързи, когато е щастлив,

толкова еднакви, когато не си спомня за нея –

години, в които между усмивките на близките му хора

се появяват смътно познати очи –

там сякаш е бил –

по тези хълмове,

долини,

облаци,

които минават –

яростни или безразлични –

над друга земя,

прилична на неговата,

но не същата,

земя, в която „може би”,

„но все пак не”,

защото над неговите поля

минават само пухести облаци,

пропускат слънцето

и то гори

всяко растение, животно, семе, мисъл за живот

и той осъзнава,

че му се иска да вали.