На 03.07.2011 (неделя) от 17 часа, в камерната зала на "Сфумато" можете да гледате пърформанса "ДНК на думите".
Моя милост участва със стихове от двете си стихосбирки - "ДНК" и "Иначе казано" и с чудното си присъствие и гласец.
Идеята и многото работа са на художничката Албена Баева, която изобрети инструмент за свирене на поезия. Моята. :)
Ако сте любопитни, можете да разберете повече на http://runabout.eu/. Тъкмо ще прочетете за останалите пърформанси от проекта.
Името на Албена ви е познато, но не от тези пърформанси?
Първо, вземете си бележка и се запознайте и с тях. Хубави са.
Второ, вероятно сте слушали приказки по телефона и ви е харесало. :)
Надявам се да се видим в неделя. 17:00 часа, камерната зала на "Сфумато".
Monday, June 27, 2011
Wednesday, June 22, 2011
Тихо
Други ключове
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Опитваме да я отворим със дъха си,
опитваме да я отворим с птиците,
опитваме да я отворим с изгрева на слънцето.
Остава вечно неотворена вратата на душата.
А облаците ключове не са,
нали така е?
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Никита Станеску, превод Огнян Стамболиев
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Опитваме да я отворим със дъха си,
опитваме да я отворим с птиците,
опитваме да я отворим с изгрева на слънцето.
Остава вечно неотворена вратата на душата.
А облаците ключове не са,
нали така е?
Остава винаги затворена на въздуха вратата.
Никита Станеску, превод Огнян Стамболиев
Wednesday, June 01, 2011
Стихове - "Иначе казано"
ИНАЧЕ КАЗАНО
Страхува се от малките дни.
От косматите им тела.
От следите, които оставят при допир.
Страхува се от големите дни.
От своенравното слънце.
От раните, които оставя, погалвайки.
Никога не присъства изцяло
в дните за размисъл
и дните за после.
И му се ще да попита:
"Това ли беше нашето бъдеще?"
Страхува се от малките дни.
От косматите им тела.
От следите, които оставят при допир.
Страхува се от големите дни.
От своенравното слънце.
От раните, които оставя, погалвайки.
Никога не присъства изцяло
в дните за размисъл
и дните за после.
И му се ще да попита:
"Това ли беше нашето бъдеще?"
Friday, May 20, 2011
Thursday, May 05, 2011
Sunday, May 01, 2011
Градски приказки: Жената на прозореца
Минаваше по тази улица два пъти дневно, сутрин и вечер, от един месец насам. Преди седмица откри, че тя го гледа. Живееше на третия етаж на стара, запусната къща, чиито два балкона се рушаха, а на покрива се беше заселило едно малко дръвче. Беше си избрала най-прашния прозорец, за да гледа.
Първо помисли, че си внушава. После, че е съвпадение. На втория ден вечерта беше сигурен, че тя го гледа. Вперва очите си в него и не помръдва. На третия ден вече не се смущаваше от погледа й. Забавяше крачка. Вдигаше глава и залепваше очи за нейните. Беше красива. Дали косата й е дълга? Дали ходи по стария дъсчен под боса?
На погледа й – втренчен, властен, леко ироничен, прилягаше само една дреха – рокля, едноцветна, дълга до земята, която се спуска свободно. Защо ли го гледаше така и как ще се развият нещата? Пристрасти се. Сутрин й помахваше с ръка. Вечер с куфарчето си. Тя не отговаряше. Стоеше вренчена, неподвижна, и все пак му се стори, че се усмихва. Веднъж й прати въздушна целувка. Нищо. Разиграваше цели етюди. Само и само да я предизвика да му отвърне – говореше с шапката си, изправяше се на ръце, тъпчеше устата си с хот-дог и едвам сдъвкваше.
Продавачките от околните магазини си споделяха последното, което е направил, докато колежката не е била на смяна, сякаш разказват сериал. Беше тих луд и не ги притесняваше.
Реши да отиде и да позвъни на вратата. Да сложи край веднъж за винаги. „Още днес” – помисли си преди да потъне в работа. Задържаха го доста след края на работния ден. За пръв път щеше да мине по улицата по тъмно. Тръпнеше в очакване да разбере дали тя се е отказала, дали стои още на прозореца, дали няма да се предаде днес, да го чака на входа и... Бързаше.
Още няколко крачки, за да стигне до къщата й. И тогава го видя. Прозорецът беше отворен, от стаята излизаше светлина, а лицето й се усмихваше, изрисувано върху едното стъкло.
Първо помисли, че си внушава. После, че е съвпадение. На втория ден вечерта беше сигурен, че тя го гледа. Вперва очите си в него и не помръдва. На третия ден вече не се смущаваше от погледа й. Забавяше крачка. Вдигаше глава и залепваше очи за нейните. Беше красива. Дали косата й е дълга? Дали ходи по стария дъсчен под боса?
На погледа й – втренчен, властен, леко ироничен, прилягаше само една дреха – рокля, едноцветна, дълга до земята, която се спуска свободно. Защо ли го гледаше така и как ще се развият нещата? Пристрасти се. Сутрин й помахваше с ръка. Вечер с куфарчето си. Тя не отговаряше. Стоеше вренчена, неподвижна, и все пак му се стори, че се усмихва. Веднъж й прати въздушна целувка. Нищо. Разиграваше цели етюди. Само и само да я предизвика да му отвърне – говореше с шапката си, изправяше се на ръце, тъпчеше устата си с хот-дог и едвам сдъвкваше.
Продавачките от околните магазини си споделяха последното, което е направил, докато колежката не е била на смяна, сякаш разказват сериал. Беше тих луд и не ги притесняваше.
Реши да отиде и да позвъни на вратата. Да сложи край веднъж за винаги. „Още днес” – помисли си преди да потъне в работа. Задържаха го доста след края на работния ден. За пръв път щеше да мине по улицата по тъмно. Тръпнеше в очакване да разбере дали тя се е отказала, дали стои още на прозореца, дали няма да се предаде днес, да го чака на входа и... Бързаше.
Още няколко крачки, за да стигне до къщата й. И тогава го видя. Прозорецът беше отворен, от стаята излизаше светлина, а лицето й се усмихваше, изрисувано върху едното стъкло.
Thursday, April 21, 2011
Friday, April 01, 2011
Градски приказки - Обувките
Лявата обувка лежеше на средата на шосето, точно преди кръстовището на университета. Дясната – на тротоара. Снощи ги бяха изхвърлили от едно такси. Първо лявата. Със страхотен замах. Тя летеше! Тя беше щастлива. Тя потрепваше с връзките си като с крила. И после – туп! Беше болезнено за нея да падне на пета. Още по-болезнено беше, когато осъзна, че е падала сама. Лявата обувка – половинката й, нейното второ аз, пътуваше с таксито.
Опита да извика, но езикът й се беше оплел при падането и стоеше унизително затиснат от собствената й подметка. Точно преди кръстовището таксито спря. Вратата се отвори и една ръка изхвърли и втората обувка. За съжаление без замах, без емоция. Просто отвори вратата. Пусна я. И затвори. Таксито отпътува, а те двете останаха да чакат утрото с треперещи връзки.
Най-сетне се появиха чистачките. Посметоха листата. Седнаха на бордюра. Изпушиха по цигара. Обувката всячески се опитваше да се навре в краката им, но те не я забелязваха. Бяха свикнали да виждат изхвърлени скъсани или здрави обувки. Ако бяха здрави, можеше и да ги вземат. Но за да ги вземат трябваше да са две. Чистачките си отидоха.
Обувките останаха. Все така разделени. Тя на тротоара, а тя на шосето. Не можеха да мръднат. На дясната й се искаше да се завърже, за да не гледа, всеки път, когато минаваше кола и лявата можеше да бъде смачкана. Когато това все пак се случи и тролей номер 5 мина сериозно и замислено през нея, дясната изохка и всичките й шевове се пръснаха едновременно.
В другия край на града един сънен младеж, току що напуснал дома на приятелката си, вървеше бос по улицата и всички капачки, стъкълца и клечици се забиваха в краката му.
Опита да извика, но езикът й се беше оплел при падането и стоеше унизително затиснат от собствената й подметка. Точно преди кръстовището таксито спря. Вратата се отвори и една ръка изхвърли и втората обувка. За съжаление без замах, без емоция. Просто отвори вратата. Пусна я. И затвори. Таксито отпътува, а те двете останаха да чакат утрото с треперещи връзки.
Най-сетне се появиха чистачките. Посметоха листата. Седнаха на бордюра. Изпушиха по цигара. Обувката всячески се опитваше да се навре в краката им, но те не я забелязваха. Бяха свикнали да виждат изхвърлени скъсани или здрави обувки. Ако бяха здрави, можеше и да ги вземат. Но за да ги вземат трябваше да са две. Чистачките си отидоха.
Обувките останаха. Все така разделени. Тя на тротоара, а тя на шосето. Не можеха да мръднат. На дясната й се искаше да се завърже, за да не гледа, всеки път, когато минаваше кола и лявата можеше да бъде смачкана. Когато това все пак се случи и тролей номер 5 мина сериозно и замислено през нея, дясната изохка и всичките й шевове се пръснаха едновременно.
В другия край на града един сънен младеж, току що напуснал дома на приятелката си, вървеше бос по улицата и всички капачки, стъкълца и клечици се забиваха в краката му.
Sunday, March 20, 2011
Thursday, March 10, 2011
Отклонение
Хубави думи за "Иначе казано" в рубриката "Ходене по буквите" на Марин Бодаков, вестник "Култура".
:)
Ходене по буквите
Момиче, което пише за себе си в 3 л., ед.ч. Допада ми тихото и непоклатимо разбиране каква по-точно е поезия в “Иначе казано” - порив към самоусъвършенстване чрез премерена реч; обръщениe към човек, комуто да поверим незрелищен, но зрял лирически образ...Сигурно вече съм старомоден, ала ценя вглъбеността на Могилска в малкото край нас красота, непретенциозната своенравност на лирическата й героиня. Почтеността й. Особено сега, когато е ясно, че словесният карнавал свърши – и под маските се зъбят само маски.
Марин Бодаков
:)
Ходене по буквите
Момиче, което пише за себе си в 3 л., ед.ч. Допада ми тихото и непоклатимо разбиране каква по-точно е поезия в “Иначе казано” - порив към самоусъвършенстване чрез премерена реч; обръщениe към човек, комуто да поверим незрелищен, но зрял лирически образ...Сигурно вече съм старомоден, ала ценя вглъбеността на Могилска в малкото край нас красота, непретенциозната своенравност на лирическата й героиня. Почтеността й. Особено сега, когато е ясно, че словесният карнавал свърши – и под маските се зъбят само маски.
Марин Бодаков
Tuesday, March 01, 2011
Хрумка
Той е толкова грозен, че червените му чорапи са като спасение.
Познавам мъж, който носи червени чорапи. Опънати до колената. Панталоните са къси. Краката – криви. До лицето – не можеш да стигнеш, за да погледнеш. Червените чорапи те хипнотизират. И слава богу. Не биха ти стигнали силите да задържиш погледа си върху лицето.
Пък и наистина не ти трябва. Това само ще ти попречи да го опознаеш. Ако гледаш краката му, първо ще се стреснеш. После ще ти стане смешно. После ще се умилиш от тези нефелни прасци, тънки мъжки глезени и изпъкнали капачки на колената.
Краката му са къси. Когато ги движи, изписва във въздуха едно голямо червено „О“. Като „обичам те“. Мисля, че затова носи червените си чорапи. За да може всекидневно да изписва своето огромно опрощение по тялото на въздуха. „Прощавам ти, че съм най-грозният мъж на света. Прощавам ти, че съм толкова нисък. Прощавам ти, че капачките на колената ми са обърнати с дъното нагоре купички. Прощавам ти, че всички ме гледат в краката, защото лицето е твърде грозна истина.“ Ако гледате краката му, докато ходи бавно по „Витошка“ в някоя лятна привечер, ще го обикнете и вие.
Той прощава на всички ни. Затова не спираме да гледаме червените му чорапи.
Познавам мъж, който носи червени чорапи. Опънати до колената. Панталоните са къси. Краката – криви. До лицето – не можеш да стигнеш, за да погледнеш. Червените чорапи те хипнотизират. И слава богу. Не биха ти стигнали силите да задържиш погледа си върху лицето.
Пък и наистина не ти трябва. Това само ще ти попречи да го опознаеш. Ако гледаш краката му, първо ще се стреснеш. После ще ти стане смешно. После ще се умилиш от тези нефелни прасци, тънки мъжки глезени и изпъкнали капачки на колената.
Краката му са къси. Когато ги движи, изписва във въздуха едно голямо червено „О“. Като „обичам те“. Мисля, че затова носи червените си чорапи. За да може всекидневно да изписва своето огромно опрощение по тялото на въздуха. „Прощавам ти, че съм най-грозният мъж на света. Прощавам ти, че съм толкова нисък. Прощавам ти, че капачките на колената ми са обърнати с дъното нагоре купички. Прощавам ти, че всички ме гледат в краката, защото лицето е твърде грозна истина.“ Ако гледате краката му, докато ходи бавно по „Витошка“ в някоя лятна привечер, ще го обикнете и вие.
Той прощава на всички ни. Затова не спираме да гледаме червените му чорапи.
Saturday, February 26, 2011
След премиерно
Thursday, February 24, 2011
Sunday, February 13, 2011
Отклонение/Премиери
Премиера на "Иначе казано" в Пловдив!
На 17. 02 от 18:30 в P.A.R.K Gallery
ул. "Отец Паисий" №24
Ето какво ще се случва там.
Мария Донева ще говори за стиховете, автора и каквото й хрумне.
После ще ви почетем.
Ако вече имате книгата, и вие може да ни прочетете нещо.
После може би авторът ще вземе думата. За малко!
Иначе казано - надявам се да е забавно.
Премиера на "Иначе казано" в София!
На 23. 02 от 19:00 ч. в галерия "Снежана"
ул. "Денкоглу" 30
Помолила съм хора, които обичат книгите, четенето (дори писането),
да си изберат по едно стихотворение от "Иначе казано" и да го прочетат на премиерата.
Мария Донева ще говори за книгата, автора и за каквото й се говори. :)
Дори авторът може да се опита да каже нещо!
И пак се надявам да ви е забавно.
Заповядайте! :)
Tuesday, February 01, 2011
Хрумка
Той ги избира такива. Жени като момчета. Води ги за ръка. Нарича ги „голямата ми любов“. Дава им да пият от чашата му и не сваля очи от устните им. Ако ги наблюдаваш по-дълго, разбираш, че всички те имат нещо общо по между си.
Той ги избира такива. Най-красивите жени на света.
Хипнотизират те сякаш са оживели скулптури. Движенията им са остри. Телата – ъгловати. Очите – дълбоки и студени като планински езера, които те примамват да влезеш без да си даваш сметка, че никога повече няма да ги напуснеш – ще останеш в тях – вгледан в небето, доброволно замръзнал с херпесна усмивка на вкочаненото лице. Пръстите им са като бамбукови стъбла – масажират, галят и удрят до кръв. Ако ги стиснеш леко, ще чуеш как пукат.
Чертите на лицата им са опит на създателя – мъж навярно – да си припомни детските години. Приличат на откриватели, мореплаватели, стари дами, малки глезли и царици едновременно. Косите им неизменно са къси, когато го срещат, и дълги, когато го изоставят. Винаги те го изоставят.
Тогава ние настръхваме в очакване, защото никой не вярва, че такава жена съществува. Особено, когато се окаже, че не е само една. Искаме да видим дали ще дойде следващата. Знаем, че отново няма да я харесаме. Той ни е приятел и ние нямаме друг шанс. Иначе всички ще се влюбим в тези толкова женствени чудовища, които докато вървят, нанасят на въздуха и на нас прорезни рани. Само той остава невредим. Няма и капка кръв по тялото му, когато води следващата и ни казва:“Запознайте се. Това е голямата ми любов.“
Той ги избира такива. Най-красивите жени на света.
Хипнотизират те сякаш са оживели скулптури. Движенията им са остри. Телата – ъгловати. Очите – дълбоки и студени като планински езера, които те примамват да влезеш без да си даваш сметка, че никога повече няма да ги напуснеш – ще останеш в тях – вгледан в небето, доброволно замръзнал с херпесна усмивка на вкочаненото лице. Пръстите им са като бамбукови стъбла – масажират, галят и удрят до кръв. Ако ги стиснеш леко, ще чуеш как пукат.
Чертите на лицата им са опит на създателя – мъж навярно – да си припомни детските години. Приличат на откриватели, мореплаватели, стари дами, малки глезли и царици едновременно. Косите им неизменно са къси, когато го срещат, и дълги, когато го изоставят. Винаги те го изоставят.
Тогава ние настръхваме в очакване, защото никой не вярва, че такава жена съществува. Особено, когато се окаже, че не е само една. Искаме да видим дали ще дойде следващата. Знаем, че отново няма да я харесаме. Той ни е приятел и ние нямаме друг шанс. Иначе всички ще се влюбим в тези толкова женствени чудовища, които докато вървят, нанасят на въздуха и на нас прорезни рани. Само той остава невредим. Няма и капка кръв по тялото му, когато води следващата и ни казва:“Запознайте се. Това е голямата ми любов.“
Saturday, January 22, 2011
Повторение
Ръдван
(разказ, мой, любим)
Плесница, която й удря морето. Още преди да се е показала иззад ъгъла, то - доволно, че я е сварило неподготвена, отнася сгърченото й лице върху вълните си.
Рибарите, наредени по горната част на моста като недостроени минарета, хвърлят въдиците отново.
Взира се внимателно в гроздовете риби, които вадят от водата. Човешки ли са лицата им?
Не може да са истински тези накацали по моста хора. Не е възможно да имат дом, деца, жена. Те са само тук. Винаги. Ловят лицата на туристите, с които се подиграва морето и после ги продават. Понякога се случва някой късметлия да откупи точно своето лице, но в повечето случаи избират, без да виждат, и си тръгват с чуждо, с друг живот върху своя. У дома ги посрещат приятели и близки и възкликват:
- Колко те е променил Истанбул! Хубаво ли беше? Пуши ли наргиле? Предложиха ли ти брак? Яде ли локум?
И те разказват с удоволствие за този град - толкова противоречив, толкова тежък и нагарчащ от сладост. Пушили са наргиле. Яли са локум. Видели са морето. Мраморното. Нараняващо със своята неочакваност. Различно от другите морета, които са виждали. Затворено, заето със своята игра - да напада туристите и да краде лицата им в мига, в който са най-искрени. Мигът на изненадата. Затова не споменават. Няма как да опишат онези лешояди, които не ловят риби, а съдби и после ги продават.
И тя няма да разкаже. Само лицето й ще гори.
Разхожда се по долната част на моста. Рибите прелитат край нея. Хищни, човешки ръце се протягат и ги изтеглят от другата страна на парапета.
- Елате да обядвате, госпожице! Специални цени, добри цени ще Ви предложа. Вкусна риба! Заповядайте!
Да изяде нечие лице! Отминава ресторанта и мъжа, който продължава да върви след нея и да я кани. Почти е успяла да се измъкне, когато:
- Дайте ми късмета си, госпожице! Моля Ви.
Принудена е да се обърне. Да му каже, че няма късмет. Затова е тук, точно като неговите сънародници, които идват от четирите краища на Турция. Дошла е, защото в нейната страна морето е дружелюбно, рибите не летят, а рибарите са като корени на изсъхнали дървета.
- Имаме такъв обичай, госпожице. Сега е Рамазан. Ресторантът ми е празен. Ако се съгласите да седнете при мен и да изпиете едно кафе от заведението, ще ми дадете късмета си. Други хора също ще седнат. Ще си поръчат обяд.
Горещо кафе. Черно. Слънце в очите й. Гласът на мъжа, който говори с нея. Не е разговор между непознати. Такъв е невъзможен. Това е разговор между местен, който си изкарва хляба от пришълци, и туристка.
Оставя я колкото да покани някой преминаващ да обядва. Безуспешно. Дори не му обръщат внимание.
Сама жена, като нея. Главата й - вдигната нагоре, очите й гледат право напред, така че да не виждат морето, рибите, парапета на моста, вълните, по които се мятат хиляди загубени лица, и мъжът. Този мъж, още един натрапник, още един грабител, още един, който иска да взима, но не може да дава, още един, който се опитва да спечели на неин гръб и тя бърза. Решена да не допусне дори да я одраска този глас, който предлага обяд, но би могъл да предлага и вечеря, закуска, легло, любов до гроб и колко е сметката за тока. Успява. Гласът на мъжа се оплита в краката й, обути в сандали от Lafayet и остава да лежи на опръскания със солена вода асфалт.
Глътка кафе. Глътка вода.
- Така пием в Турция кафето, госпожице.
Усеща как тялото на мъжа потреперва от яд. Извръща глава. Около него рибите летят на гроздове. Усмихва се виновно.
- Ядосах се, да. Можеше поне да ми откаже.
Говорят си. Като непознати.
Мъж сяда на съседната маса. Точно зад гърба й. Разтваря менюто. Поръчва обяд.
Крадецът на късмети изчезва към кухнята и тя остава сама. Гърди в гърди с морето.
Глътка кафе. Глътка вода.
Нека още хора дойдат и седнат. Нека поръчват обяд, десерт и кафе. После да плащат. Да идват други, които също да стоят с гръб към морето и лице към чинията. Без да виждат, че изяждат един миг на полет. Забравили за неуморните рибари, наредени плътно един до друг, точно над главите им. Заели по-страшна поза от заплашителната. Позата на вечно, търпеливо изчакване. Докато онези долу приключат с обяда, кафето, разговора, бягството, докато им свърши късметът.
Мъжът се връща от кухнята. Сервира на клиента и се връща при нея.
Разгъната салфетка за хранене. Утайка от кафе. Следи от устни по чашата. Разговор за Коледа, “заповядайте...”, Рамазан, “...в моето...”, пречистването, “...заведение”.
Още хора сядат по масите. Отварят менютата. Викат го. Поръчват. Смеят се. Той се усмихва и върви между тях с пълни чинии. Не я забелязва вече. Значи, може да стане и да тръгне. Но не става. Продължава да гледа рибите, увиснали в нищото, и невидимите ръце, които ги теглят нагоре. Устремената към водата кукичка. Блестяща от глад. Алчна за плът.
Става все пак от стола си. Прави няколко крачки и се опира на парапета на моста. Може да вдигне глава и да види ръцете на рибарите и върховете на въдиците им. Не гледа нагоре. Ако някой хвърли въдицата си точно там, където е тя... Отдръпва се леко. Гледа надолу. Там, където рибите все още приличат на риби. Водата блъска основите на моста, после ги гали, после се катери по тях и стига почти до пръстите й. Солена вода по устните й.
Усеща го до себе си. Ресторантът е пълен. Дори нейната маса е заета.
- Как се казваш, госпожице?
- Дарина. А ти?
- Ръдван. Името ми е арабско. Значи ангел от рая.
Там, където е било морето - очи. Сини. Много сини. Много меки. Не те карат да се чувстваш зашлевен. Там, където е заслепявало слънцето - коси. Руси. Къси. Дружелюбни. Мостът - едно лице с бяла кожа. Времето няма да пожали чертите му. Ще загрубеят. Кожата под очите ще подпухне. Долната устна ще увисне още надолу. Ръдван. Мъчи се да не гледа. Знае вече как се чувства рибата, когато лети. Не жива, но все още не мъртва. Не щастлива, но не и нещастна. Изпълнена с покой, след като е видяла най-дълбокото и най-високото и в рибешкия й мозък последна е останала мисълта, че и горе, и долу е пълно с лица. Човешки. Но това лице. Не е виждала такова. И няма да види. Ръдван. Очи, вперени в нейните. Неприлично е да се гледат толкова дълго. Двама непознати, не туристка и местен, което все пак се случва. Не откъсва очи от лицето, което е нейното лице, и пейзажа наоколо и лицето на някой, който е дошла да забрави, и на друг, който е дошла да си спомни, и в същото време няма такова лице, както и няма такова море другаде, освен тук, до този мост, където рибарите се сговарят с него и продават на чужденците собствените им лица или чужди, а в това време безброй риби прелитат между тоя и оня свят. Ръдван. Трябва да свърши това взиране, изучаване, присвояване, прощаване пред всички хора наоколо, които ядат, и сигурно мислят как техният сервитьор ще изкара чудесна авантюра с тази симпатична чужденка. Хора, които тя е довела. Тя, с вечната си липса на късмет.
Той пръв откъсва очи и последното, което вижда, е лицето му, съвсем близо до нейното, и вече е на дъното на морето, откъдето чува:
- Не се тревожи. Ще те отведа в рая, ако нещо се случи.
Хората потракват с вилици и лъжици. Ръдван излиза с поднос от кухнята. От чинията на крайната маса едно рибешко око проследява отдалечаващата се нейна фигура. От заведенията наоколо се чуват гласове:
- Дайте ми, късмета си, госпожице!
(разказ, мой, любим)
Плесница, която й удря морето. Още преди да се е показала иззад ъгъла, то - доволно, че я е сварило неподготвена, отнася сгърченото й лице върху вълните си.
Рибарите, наредени по горната част на моста като недостроени минарета, хвърлят въдиците отново.
Взира се внимателно в гроздовете риби, които вадят от водата. Човешки ли са лицата им?
Не може да са истински тези накацали по моста хора. Не е възможно да имат дом, деца, жена. Те са само тук. Винаги. Ловят лицата на туристите, с които се подиграва морето и после ги продават. Понякога се случва някой късметлия да откупи точно своето лице, но в повечето случаи избират, без да виждат, и си тръгват с чуждо, с друг живот върху своя. У дома ги посрещат приятели и близки и възкликват:
- Колко те е променил Истанбул! Хубаво ли беше? Пуши ли наргиле? Предложиха ли ти брак? Яде ли локум?
И те разказват с удоволствие за този град - толкова противоречив, толкова тежък и нагарчащ от сладост. Пушили са наргиле. Яли са локум. Видели са морето. Мраморното. Нараняващо със своята неочакваност. Различно от другите морета, които са виждали. Затворено, заето със своята игра - да напада туристите и да краде лицата им в мига, в който са най-искрени. Мигът на изненадата. Затова не споменават. Няма как да опишат онези лешояди, които не ловят риби, а съдби и после ги продават.
И тя няма да разкаже. Само лицето й ще гори.
Разхожда се по долната част на моста. Рибите прелитат край нея. Хищни, човешки ръце се протягат и ги изтеглят от другата страна на парапета.
- Елате да обядвате, госпожице! Специални цени, добри цени ще Ви предложа. Вкусна риба! Заповядайте!
Да изяде нечие лице! Отминава ресторанта и мъжа, който продължава да върви след нея и да я кани. Почти е успяла да се измъкне, когато:
- Дайте ми късмета си, госпожице! Моля Ви.
Принудена е да се обърне. Да му каже, че няма късмет. Затова е тук, точно като неговите сънародници, които идват от четирите краища на Турция. Дошла е, защото в нейната страна морето е дружелюбно, рибите не летят, а рибарите са като корени на изсъхнали дървета.
- Имаме такъв обичай, госпожице. Сега е Рамазан. Ресторантът ми е празен. Ако се съгласите да седнете при мен и да изпиете едно кафе от заведението, ще ми дадете късмета си. Други хора също ще седнат. Ще си поръчат обяд.
Горещо кафе. Черно. Слънце в очите й. Гласът на мъжа, който говори с нея. Не е разговор между непознати. Такъв е невъзможен. Това е разговор между местен, който си изкарва хляба от пришълци, и туристка.
Оставя я колкото да покани някой преминаващ да обядва. Безуспешно. Дори не му обръщат внимание.
Сама жена, като нея. Главата й - вдигната нагоре, очите й гледат право напред, така че да не виждат морето, рибите, парапета на моста, вълните, по които се мятат хиляди загубени лица, и мъжът. Този мъж, още един натрапник, още един грабител, още един, който иска да взима, но не може да дава, още един, който се опитва да спечели на неин гръб и тя бърза. Решена да не допусне дори да я одраска този глас, който предлага обяд, но би могъл да предлага и вечеря, закуска, легло, любов до гроб и колко е сметката за тока. Успява. Гласът на мъжа се оплита в краката й, обути в сандали от Lafayet и остава да лежи на опръскания със солена вода асфалт.
Глътка кафе. Глътка вода.
- Така пием в Турция кафето, госпожице.
Усеща как тялото на мъжа потреперва от яд. Извръща глава. Около него рибите летят на гроздове. Усмихва се виновно.
- Ядосах се, да. Можеше поне да ми откаже.
Говорят си. Като непознати.
Мъж сяда на съседната маса. Точно зад гърба й. Разтваря менюто. Поръчва обяд.
Крадецът на късмети изчезва към кухнята и тя остава сама. Гърди в гърди с морето.
Глътка кафе. Глътка вода.
Нека още хора дойдат и седнат. Нека поръчват обяд, десерт и кафе. После да плащат. Да идват други, които също да стоят с гръб към морето и лице към чинията. Без да виждат, че изяждат един миг на полет. Забравили за неуморните рибари, наредени плътно един до друг, точно над главите им. Заели по-страшна поза от заплашителната. Позата на вечно, търпеливо изчакване. Докато онези долу приключат с обяда, кафето, разговора, бягството, докато им свърши късметът.
Мъжът се връща от кухнята. Сервира на клиента и се връща при нея.
Разгъната салфетка за хранене. Утайка от кафе. Следи от устни по чашата. Разговор за Коледа, “заповядайте...”, Рамазан, “...в моето...”, пречистването, “...заведение”.
Още хора сядат по масите. Отварят менютата. Викат го. Поръчват. Смеят се. Той се усмихва и върви между тях с пълни чинии. Не я забелязва вече. Значи, може да стане и да тръгне. Но не става. Продължава да гледа рибите, увиснали в нищото, и невидимите ръце, които ги теглят нагоре. Устремената към водата кукичка. Блестяща от глад. Алчна за плът.
Става все пак от стола си. Прави няколко крачки и се опира на парапета на моста. Може да вдигне глава и да види ръцете на рибарите и върховете на въдиците им. Не гледа нагоре. Ако някой хвърли въдицата си точно там, където е тя... Отдръпва се леко. Гледа надолу. Там, където рибите все още приличат на риби. Водата блъска основите на моста, после ги гали, после се катери по тях и стига почти до пръстите й. Солена вода по устните й.
Усеща го до себе си. Ресторантът е пълен. Дори нейната маса е заета.
- Как се казваш, госпожице?
- Дарина. А ти?
- Ръдван. Името ми е арабско. Значи ангел от рая.
Там, където е било морето - очи. Сини. Много сини. Много меки. Не те карат да се чувстваш зашлевен. Там, където е заслепявало слънцето - коси. Руси. Къси. Дружелюбни. Мостът - едно лице с бяла кожа. Времето няма да пожали чертите му. Ще загрубеят. Кожата под очите ще подпухне. Долната устна ще увисне още надолу. Ръдван. Мъчи се да не гледа. Знае вече как се чувства рибата, когато лети. Не жива, но все още не мъртва. Не щастлива, но не и нещастна. Изпълнена с покой, след като е видяла най-дълбокото и най-високото и в рибешкия й мозък последна е останала мисълта, че и горе, и долу е пълно с лица. Човешки. Но това лице. Не е виждала такова. И няма да види. Ръдван. Очи, вперени в нейните. Неприлично е да се гледат толкова дълго. Двама непознати, не туристка и местен, което все пак се случва. Не откъсва очи от лицето, което е нейното лице, и пейзажа наоколо и лицето на някой, който е дошла да забрави, и на друг, който е дошла да си спомни, и в същото време няма такова лице, както и няма такова море другаде, освен тук, до този мост, където рибарите се сговарят с него и продават на чужденците собствените им лица или чужди, а в това време безброй риби прелитат между тоя и оня свят. Ръдван. Трябва да свърши това взиране, изучаване, присвояване, прощаване пред всички хора наоколо, които ядат, и сигурно мислят как техният сервитьор ще изкара чудесна авантюра с тази симпатична чужденка. Хора, които тя е довела. Тя, с вечната си липса на късмет.
Той пръв откъсва очи и последното, което вижда, е лицето му, съвсем близо до нейното, и вече е на дъното на морето, откъдето чува:
- Не се тревожи. Ще те отведа в рая, ако нещо се случи.
Хората потракват с вилици и лъжици. Ръдван излиза с поднос от кухнята. От чинията на крайната маса едно рибешко око проследява отдалечаващата се нейна фигура. От заведенията наоколо се чуват гласове:
- Дайте ми, късмета си, госпожице!
Thursday, January 20, 2011
Тихо
T.S Spookytooth Dark
ПТИЦИТЕ (ЗА КРИЛЕТЕ ИМ)
За нещо сигурно по-висше ги е готвила природата,
какво ли се е случило, та да се провалят,
какво ли се е случило,
та да се провали голямото им преимущество
и да се наложим ние?
Костас Монтис, "Кого живея?"
преводач Яна Букова
Wednesday, January 05, 2011
Хрумка
Искам да се запозная с жена с дълги пръсти. Толкова дълги, че да те е страх да ги погледнеш, защото ще се счупят. Искам да се запозная с жена, чиито пръсти мога да гледам само крадешком. Ще ме заслепява белотата им и после тъмночервеното на ноктите ще е като неочакван край на чудовищно банална история – винаги ще ме стряскат, възхищават и ще ме карат да пазя дистанция.
Искам да се запозная с жена, чието тяло ще прилича на сух есенен клон. Измамно чуплив, а всъщност жилав. Не искам да е добре оформена. Искам главата й да е по-голяма от тялото, гърдите й да са хлътнали, краката безкрайни не заради своята дължина, а заради своята слабост. Искам рамената й да бодат, брадичката й да прилича на острилка, а очите да са дружелюбни като айсберг. Искам да се запозная с жена, която ходи като морска вълна в неравностойно положение – изправена. Тя ще седи до мен и дори ще ме поглежда, докато аз свит, кръстосал крака и с едно око вперено в ъглите й, ще се изчервявам.
Тя ще казва: „извинявай”, „моля”, „благодаря”, няма да използва жаргон, няма да казва „еба ти”, нито:”А вие с какво се занимавате?” и аз ще й бъда благодарен, че не ме пита, защото нямам какво да отговоря освен: „Внимавам да не счупя пръстите ви”.
Искам да се запозная с жена, чието тяло ще прилича на сух есенен клон. Измамно чуплив, а всъщност жилав. Не искам да е добре оформена. Искам главата й да е по-голяма от тялото, гърдите й да са хлътнали, краката безкрайни не заради своята дължина, а заради своята слабост. Искам рамената й да бодат, брадичката й да прилича на острилка, а очите да са дружелюбни като айсберг. Искам да се запозная с жена, която ходи като морска вълна в неравностойно положение – изправена. Тя ще седи до мен и дори ще ме поглежда, докато аз свит, кръстосал крака и с едно око вперено в ъглите й, ще се изчервявам.
Тя ще казва: „извинявай”, „моля”, „благодаря”, няма да използва жаргон, няма да казва „еба ти”, нито:”А вие с какво се занимавате?” и аз ще й бъда благодарен, че не ме пита, защото нямам какво да отговоря освен: „Внимавам да не счупя пръстите ви”.
Sunday, January 02, 2011
Wednesday, December 29, 2010
Subscribe to:
Posts (Atom)