Есенни чудеса, мухи и котки в градината на мама

Под навеса в градината на мама живеят две бели котета с уши като крила на пеперуди, две - прилични на тигърчета, и едно хранениче, дошло чак от запустелия двор през три къщи, което още се чуди живее ли му се или тая твърде сложна работа е само за големи.
Гледам ги сутринта, сгушили се на възглавницата на пейката - смешен котешки кадаиф, от който стърчат уши и опашки - топлят се. Съвсем близо до тях, на една греда, накацали десетки мухи - бавни, оглупели от студа. Чакат да се случи чудо, да ги отмине есента, да ги забрави зимата. И то се случва.
От време на време от косматия куп на пейката се протяга по някоя лапа, забърсва най-близката муха и си я пъха в устата. Мляскане и блажени гърлени звуци се разнасят. После настава тишина.
Нови мухи с готовност заемат местата на старите.
Котетата са щастливи, че закуската се сервира сама.
Мухите са доволни - намерили са спасение.
А аз седя, пия кафе и си мисля, че изразът "лапам мухи" придобива съвсем нов смисъл през есента.

Такива неща днес.

Прочети още истории от градината на мама.

Граматиката на есента

Уеднаквяваме късите и дългите тирета - средни стават, едни такива неугледни и куцички. Пренебрегваме кавичките - пропиват се сигурно от мъка, че са забравени, губят си еша, появяват се самотни и твърде самоуверени, за да им повярва човек, на неподходящи места.

Оставяме главните букви да нахалстват, да се бутат в началото на всяка дума. Комбинираме ги нарочно - главни букви с по няколко удивителни - за да го заболи събеседника ни глава и да се откаже по-бързо да търси път през целия тоя хаос на полубългарски, получужд език. И успяваме.

Все по-често си представям десетки нарушени граматически, правописни и пунктуационни правила, които си събират куфарите и ни напускат. Оставят ни да се справяме сами с все по-големите разминавания между това, което искаме да напишем; това, което пишем и това, което всъщност се разбира, и с надежда се настаняват в граматиката на есента.

Такива неща днес.

Сбъркано същество е човекът

Сбъркано същество е човекът. Само той успява да превърне пърхащите пеперуди (в стомаха си) в гъсеници.

В градината избухнаха безредици

Тази сутрин в градината на майка ми избухнаха безредици!
Един бръмбар се заклещи в космоса (много красиво цвете, с благ характер). Две от котките нападнаха кьоравите кучета в лехата с пипер и раниха няколко стръка, заради което мама ги погна с викове. Така откри паметника на неумелия градинар, издигнат й от нахалните латинки - симпатични цветя с лошия навик да завладяват бързо цялата градина и да задушават всички останали растения, ако няма кой да ги спре. Паметникът представляваше голямо петно присмехулно ококорени латинки, стиснали в смъртоносна прегръдка едно гнездо тиквички. Възмутена от това произведение на изкуството, разположено съвсем не където трябва, тя опрости котешките прегрешения и се съсредоточи върху изкореняването на нахалниците.
Точно в този момент най-любимата домашна котка реши да представи домочадието си в двора. Докато ги въвеждаше в обществото, малка кафяво-сива совичка дойде, измъкна една мишка изпод котешките муцуни и си замина.

Заваля и се прибрахме с всички котки под навеса. Бръмбарът заспа в космоса, латинките решиха да дадат развод по взаимно съгласие на тиквичките. По време на всички тези политически актове с огромно значение за бъдещото мирно и благополучно развитие на нашата малка зелена държава една роза лежеше, заровила лице в пръстта. Като отидох да проверя колко е счупена и може ли да се превърже, установих, че нищо й няма, здрава е, просто така е пораснала. Все забравям, че някои същества предпочитат да забият глава в земята вместо да навирят нос към облаците.

Междувременно спря да вали. Грейна слънце. Всичко се забрави. Всеки тръгна по свои си дела - един да зоби малини от храстите, друг да плеви, трети да готви. Аз се възползвах от момента да си допълня списъка с неща, които не бива да правя, когато порасна.

Наситено си живеем тук, интензивно. Сега пак заваля. Онази шашава роза, дето расте надолу, ако не се задуши, ще се удави. Мина пощаджийката. И две пеперуди.
Политическият живот замря окончателно. Поуката от цялата тая история отиде да шляпа в локвите. Малките котета се завряха да спят в обувките на баща ми. От време на време някой от балоните на точки, закачени под навеса за рождения ми ден, гръмко се сбогува със света.

Такива неща днес.

Суматохата по посрещането

След ревливата Камчия, мърлявият Синеморец. Подбесват се всички като подочуват, че тая фльорца есента може да дойде по-рано.

Велека, обезумяла от нетърпение, така се хвърлила в прегръдките на морето през дъждовните дни, че го разкъсала на две. Едната му половина е мътна, кална, горестна, другата още синя, лятна, игрива. Казаха, че до ден-два ще си върне невъзмутимия вид.

Улиците и те пощурели - гиздят се с гердани от прелетни птици и плюят куфари, автомобили, летовници с кисел вид.
Дърветата вече са готови да си оскубят листата. Добре, че смокините още запазват достойнство и не падат с писъци преди да ги е откъснал човек.

Голяма суматоха за посрещането на една мома, чиято хубост преминава бързо и после се превръща в сприхаво, зло женище.

"Следсбогуване" на украински

Чудеса се случват това лято с някои от нещата, които съм писала. С част от тях вече се похвалих, за други не съм разказвала още, но едно от най-хубавите е появата на Юлия Полтавец, която превежда стиховете ми на украински. Надявам се не след дълго да видя сбирката й издадена.
Благодаря.

ПІСЛЯ ПРОЩАННЯ

Не сказав ти мені, що робити

з усім, що буде потім:

предметами, вулицями, людьми…

Не сказав мені, як будуть ставитись

до мене.

Не сказав, як мені ставитися

до них.

Не сказав ти мені, чи ними володіти

чи їх відпускати,

їх виправляти чи ними нехтувати,

їх слухати чи говорити,

їх пам’ятати чи забувати,

їх проганяти чи чекати.

Не сказав ти мені, чи там ще будеш ти,

усупереч усім.

Превод на украински: Юлия Полтавец

СЛЕДСБОГУВАНЕ

Не ми каза какво да правя
с всичко, което идва после:
предметите, улиците, хората…
Не ми каза как ще се отнасят
с мен.
Не ми каза как да се отнасям
с тях.
Не ми каза да ги притежавам ли
или да ги пускам,
да ги чупя или да ги поправям,
да ги слушам или да говоря,
да ги помня или да забравям,
да ги гоня или да ги чакам.
Не ми каза там ли ще си,
въпреки всичките.

Непорцелановата бяла котка с черно ухо

Понякога много ми липсва непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено. Тя живееше в къщата срещу старата ми квартира. Не я пускаха да излиза. Не можеше да се подаде дори на перваза, защото на прозореца имаше комарник. Виждах обаче как ноздрите й се разширяват и поема всички улични миризми, и попадналите върху мрежата слънчеви лъчи. Изглеждаше жадна за навън. Когато поливах цветята, заставаше неподвижна и ме гледаше втренчено. И аз я гледах. Мисля, че се обичахме.

Сега живея на последния етаж и над мен има несговорчиво семейство свраки. (Не се изразявам метафорично, съвсем истински са.) Съседите от отсрещния блок си другаруват с гълъбите. Направили са им хранилка. Бабата им дава хляб и зрънца за обяд, дядото за вечеря. За всеки случай пернатите проверяват дали нещо не се е появило в хранилката и сутрин и следобед.

Аз, нали съм новодошла, реших да засвидетелствам на близките съседи по дърво и покрив добрите си чувства. Направих редичка от залци на перваза на балкона - за следобедна закуска - и зачаках. Гълъбите не дойдоха, свраките не ме уважиха, но един синигер пристигна още вчера. Огледа се. Взе едно парче хляб, голямо колкото главата му и отлитна. После пак се върна. Взе друго. После извика приятел на помощ. А днес дойдоха цели три синигерчета. Гледам ги как изучават балкона и поглеждат към прозореца ми. И не мърдам. Само от време на време си мисля, че сега в ролята на непорцелановата бяла котка с черно ухо, което изглежда като отчупено, съм аз.

Такива неща днес.

С кого ще си тръгне смокинята

Има една смокиня на стената в Созопол, която се покланя на морето и търпеливо го чака да я погали и отведе със себе си. Дъждът и вятърът обаче - отявлени манипулатори - все по-често се заиграват с нея. Скоро тя ще се поддаде на лукавото им шушнене и ще тръгне с първата срещната вълна.

Не само такива неща днес.


====
Започнах да публикувам подобни дребникажи във Facebook профила си преди около година. Пиша за съседските ми отношения с липата пред прозореца, за бялата непорцеланова котка с едно черно ухо, което прилича на отчупено, споделям кратки истории от пътувания. 

Напоследък все повече хора ми казват, че ги четат и им се радват. Затова реших да ги събера на едно място в блога. Да са лесни за намиране, ако на някого му се прииска да си ги припомни. 

Така че дребникажите вече ще се появяват и тук. Първо, в следващите няколко седмици, тези, които вече съм написала и публикувала във Facebook. После - съвсем нови. 

Благодаря за вниманието и приятно четене. 

Живеем в главата на съседа

Вече имам чувството, че живеем в главата на съседа, толкова се е раззеленил и е пораснал. Добре, че в нея има предимно вятър и синигери, та е просторно, диша се. А и се разбираме отлично.

Отварям прозореца, а той ми подава един зелен клон за здрасти.
- Здравей, съседе! - казвам и хващам с ръка меките му листа.
А той ми отговаря: 
- Хшшушшшшшхххх.
Голяма любов сме, как ще го оставя за цяло лято не знам.

Такива неща днес.

Стихове

Бележка, написана от продавача на пици, който работи в подлеза на метрото

„Моля, не хвърляйте храна на птиците.
Объркват бетона с небе.
Мислят трохите за бели облаци,
крилата им се превръщат
в смачкани билети за изпуснат влак
и колкото и да им роните
винаги остават гладни."

Вечерта слиза, слиза - стихове

*** 

Вечерта слиза, слиза,

пада 

от бялата земя

на черната

и се загубва
в тъмното.

Стихове

***

Заместиха го с машина. 

Затова пазачът на фара

се премести

на най-тъмната улица

в своя град - 

да упътва нощем 

с фенерче

закъснелите. 

Къщите, поляните и пролетта

Alice in Wonderland - Julia Sarda

Пролет е. Къщите отесняват и е време да се сменят с поляни. 

Нито едно стихотворение

Татко си е загубил оръжието -
това са чули двете му дъщери
през притворената врата на кухнята -
и тайно преравят шкафове и долапи,
преподреждат играчките,
подозират мама -
може да го е изхвърлила по погрешка.
Бащата не забелязва
тревожното им усърдие,
не пита, както обикновено,
може ли да се включи в играта.
Потупва ги разсеяно по главите,
влиза сутрин в кухнята
и отчаяно шепне на жена си:
"И тази нощ нищо.
От една година не съм написал
нито едно стихотворение."

Недоразумение с яркочервен кон

Седял в изящната си черно-бяла къща, грацилен черно-бял човечец. Пиел чай, четял книги и общо взето всичко му било наред.

Един ден решил да отиде на разходка и в полето до къщата си срещнал красив яркочервен кон.

Двамата бързо се сприятелили и започнали да прекарват все повече време заедно.

Само дето конят не спирал
 да расте. Заемал все повече място в къщата. Чупел порцелановите чаши за чай, събарял картините.

Това смущавало грацилния черно-бял човечец, но останалите му приятели така харесвали госта. Особено дамите. Той се излягал
в хола, а те сядали отгоре му, шушукали си и пиели чай.

Не спирал да расте яркочервеният кон. Опашката му излизала през вратата, копитата през прозорците, а гривата през комина. Завземал цялото пространство.

Затова приятелят му се принудил да го помоли да си тръгне. Конят размахал яркочервена опашка за сбогом и препуснал в галоп. Ставал все по-малък и по-малък, докато не се превърнал в малка червена точица на черно-белия хоризонт. После изчезнал съвсем.




В общи линии това е книжката на Мари Дорлеанс "Гостът". Харесаха ми илюстрациите. Внимателно изрисуваните чашки, шкафчета, картини, мебели, килими и все по-разрастващото се недоразумение - червеният, рушащ всичко кон. Който - разбираме в края на историята - всъщност олицетворявал страховете на черно-белия човечец. (Под "разбираме" имам предвид тези читатели, които знаят немски. На мен се наложи да ми превеждат.)

Потърсих си историята и книжката и на друг език, но нямах особен късмет. Намерих само френско издание (френският също не е от силните ми страни), както и едно интервю с авторката, в което тя обяснява, че червеният кон бил фантазиите и натрапчивите мисли на черно-белия човечец.

За мен лично конят си остана олицетворение на страховете. За теб може да е нещо съвсем друго. Във всеки случай идеята на книжката и изпълнението й много ми харесаха. Вече се оглеждам отдалеч за моите яркочервени коне, сприятелявам се с тях, но не ги каня у дома, а ги пускам на свобода. Да си спестя недоразуменията.

Стихове

*** 
Не се изричаше
каквото трябва да се изрече.
След обяда
оставаха само трохи по масата. 
През отворения прозорец
влизаха врабчета.
Цирикаха радостно,
пируваха,
натежаваха,
докато мислите й
отлитаха на юг.

Коледно отклонение и някои размишления за климата

Lee White

Следвайте си пътя. Никога не знаете дали, когато вали, вместо хрема няма да пипнете най-щастливите моменти в живота си без опция за скорошно оздравяване; или, когато грее слънце, вместо с красив загар, няма да си тръгнете от плажа с лека форма на тежка депресия и мехури по душицата.

Пожелавам ви да сте метеорологично независими. Да сте си слънце, вятър, дъжд, градушка, сняг, листопад и кратка лятна буря. Оставете се на собствените си циклони, суша, порои и тихи, слънчеви следобеди. Научите ли се да се справяте с личните си климати, чуждите никога няма да успяват да развалят плановете ви.

Аз съм щастлива. Надявам се да не си пречите да сте щастливи и вие.

Lee White

п. с. Започнах да пиша нови истории за:

• първия ден от пенсионерския живот на Маргарете, работила като статуя от часовник на най-оживената улица в Лисабон; 
• котката, която вече не живее у дома и непрекъснато събаря разни неща; 
• Иванушка Глупака - остарял - заспал на една пейка в Загреб; 
• цветята, които гонят хората от къщите им и се настаняват в тях; 
• акробатката, ходеща по въже, опънато между мачтите на малка яхта в Марсилия 

- въобще, отново се събрахме цяла тумба шашавели у дома.

Стискайте палци гостите ми да се чувстват удобно и доброволно да се пренесат на листа.

Весело!

Стихове

Хиляди години по-късно

Често застава встрани
и наблюдава загрижено
лутащото се свое тяло -
вече поизносена машина,
която не спира да се блъска
в коридорите на някоя важна задача,
в оградата на някоя незначителна любов,
а най-често -
в неравните хълмове
"имам да свърша толкова значими неща".
Всеки път забелязва
нови одрасквания,
пукнатини,
вдлъбнатини.
Въздъхва,
внимателно слага
каската, ръкавиците, наколенките.
Влиза обратно в него,
разочарована, че още не може
да му покаже
изящните пътища на простотата.

За мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща

Имало един миши град, в който на децата разказвали приказки за страшните мечки.
Имало един мечешки град. Там на децата, паднело ли им първото зъбче, казвали, че ще дойде мишата фея и ще го отнесе, като в замяна им остави паричка.

В мишия град живеела Селестина. Малка мишка - художник. Тя непрекъснато рисувала двама приятели, които заедно откриват света - мечка и мишка.

Недалеч от мечия град живеел Ернест. Мечка с артистични наклонности, която семейството принуждавало да стане адвокат.

И те двамата се срещнали. Ернест намерил Селестина в една кофа за боклук. Как попаднала в нея? Дълга история! Какво станало после... Бедна ви е фантазията, а пък аз няма да ви разкажа.

"Ернест и Селестина" е прекрасен, френски филм с красива анимация и богата, хубава история. Направен е по поредицата книжки на Габриел Винсент.
Кликнете на линка (Эрнест и Селестина: Приключения мышки и медведя) и го гледайте онлайн, ако разбирате руски. Озвучен е чудесно.

(Ако не, сигурна съм, че ще го откриете преведен и на други езици. На български вървеше по кината като "Мечко-миш".)

Намерих и страхотен разказ в комикси за това как е направен филмът. На английски е, прочетете го и вие.

След като се позабавлявате с тези две хубавини, сигурна съм, че и ще разберете малко повече за мечките, мишките, изкуството и някои други важни неща.

Стихове

***
Прозорецът на хотелската стая в Анжер
гледа към любимата й улица в София.