Кармата на туриста или как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей

Препоръчвам книжката със стоте национални туристически обекта да се продава задължително с не много кратък наръчник "Как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей".
За да не губи време екипът, който ще я пише, мога да помогна и с примерна структура: 

глава първа: "10 причини да не паркираме голфа си пред гробницата на Ситалк"

Глава втора: "Проклятието на артефактите" - кратко предупреждение, че стъпването по артефакти, пипането на картини с чисти или мазни ръчища и целуването на статуи вещае нещастна любов, безпаричие и студени спагети без моцарела и каперси.


Глава трета: "Как да не събудим гнева на боговете и духовете на мъртвите" - мило обяснение защо не е добре да крещиш към учинайка си, която е в съседната зала на галерията "Лельооооо, ила го виж туй!" или "Никола, бе! Никола! Слез от скута на самодивата! Ох на мама мъжленцето, слизай веднага!", а също и да не обсъждаш на висок глас какво да сготвиш за вечеря, докато се разхождаш из музея.


Глава четвърта: "2 изпитани начина да не станем за резил пред непознати" - няколко довода защо да не прекъсваш екскурзоводката със снизходителен тон и защо е препоръчително да четеш какво пише на таблата в музеите.

Необичайни събития в летен ден

Много е важно да си го представите - насекомо, дълго колкото муха и половина, с крилца и червеничко на дупето. 

Седя си аз с гръб към света и лице срещу морето, когато то минава между нас. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не бях забелязала, че мъникът влачи нещо и то доста голямо. Извиних се на морето, че ни прекъсвам разговора и приближих към насекомото. Оказа се, че мъкне щурец - около шест - седем сантиметра дълъг, с бледожълто коремче и зеленикави крила. 

Червенодупестото насекомо го беше хванало откъм главата със задните крачка и придвижвайки се с предните, го дърпаше нанякъде. От време на време спираше, потриваше делово предните си крачка, после продължаваше.

Изведнъж спря.
„Да не би сянката ми да е паднала върху него и да го е стреснала?“ - поместих се назад. Червенодупестият слезе от щуреца и отлетя нанякъде.

Не мога да ви опиша как се стреснах, когато се надвесих над жертвата. Тя беше жива! Гледаше право в мен с кръглото си черно око и дишаше. Не съм експерт по насекомите, но ми се стори, че коремчето му се свива и издува, свива и издува. Самият щурец не помръдваше. И погледът му не се отместваше, беше се впил в мене, и ме стъписа - какво да направя сега, да му помогна или да го оставя. Ама как да му помогна - да му пея, да му правя изкуствено дишане, да го затворя в буркан с дупки на капака или какво? Или да оставя природата да си свърши работата, червенодупестото така и така няма да се върне - ако оживее щурецът, оживее, ако не... 

Морето страда от...

Морето страда от стомашно разстройство - изплю още сутринта всички летовници, които се плацикаха в него. Небето над Камчия си съдира задника от рев. От време на време притичват лели с шарени чадъри от бунгалата до магазина и обратно - все едно любопитни медузи са тръгнали на поход из гората. Аз си седя кротко под навеса и не мога да реша кое е по-добре - ние да сме развалената манджа, песъчинките в окото или просто да си е дошла есента по-раничко.