Тя знае точно кога се случи. Знае и защо. Само че не
можа да се справи със ситуацията. И сега й е мъчно. Но понякога се сеща. Точно
за този момент, в който той се влюби в нея. И се успокоява. Все пак поне се е влюбил.
Имаха среща.
Съвсем приятелска. Вървяха към театъра. Тя му разказваше някоя от многобройните
си истории. Поздрави няколко човека. Той отново отбеляза, че тя познава всички
в този град. Не беше вярно. Все още. До тук – нищо особено. И после. Влязоха в
залата. Седнаха. Оставаха пет минути до началото на представлението. Tочно тогава се случи.
Тя беше седнала от лявата му страна. Едната й ръка
–дясната – беше отпусната на крака и на нея, в полумрака, блестеше малък
сребърен пръстен с червени камъчета. Ще кажете – не може човек да се влюби
заради един пръстен. Що за любов е това. Обаче точно така се случи. Тя усети,
че я гледа. После обърна глава към него. Проследи погледа му. Той гледаше
пръстена. Обаче не точно пръстена. Защото и тя се загледа и разбра.
Пръстенът беше
съвсем тънък. Толкова малък, че приличаше на лъч светлина, увил се около пръста
й. И това беше причината тя самата да изглежда толкова малка и толкова
беззащитна. Изведнъж усети колко широк е столът, на който седеше. Кожата й
стана прозрачна. Очите й още по-големи, но пък се сливаха с тъмното и не се
виждаха. Затова тя можеше да мести
поглед ту към него, ту към ръката си. Той седеше, странно усмихнат, в
полумрака. Гледаше пръстена, през него, през кожата й, през костите, мускулите,
съвсем до сърцето. И знаеше. Това, което иска да му каже вече от толкова време,
но не смее, защото... не смее. Беше хубаво.
В този момент той знаеше и тя знаеше и те съвсем едновременно знаеха, че всеки знае и не беше страшно, само хубаво. Защото седяха двамата, вперили поглед в пръстена, и може би от светлината на прожектора, която се отразяваше в него, се чувстваха и те съвсем леки, безплътни, свободни. Вдигнаха главите си един към друг и точно тогава осветлението в залата угасна. Пръстенът престана да свети. Актьорите излязоха на сцената и представлението започна.
В този момент той знаеше и тя знаеше и те съвсем едновременно знаеха, че всеки знае и не беше страшно, само хубаво. Защото седяха двамата, вперили поглед в пръстена, и може би от светлината на прожектора, която се отразяваше в него, се чувстваха и те съвсем леки, безплътни, свободни. Вдигнаха главите си един към друг и точно тогава осветлението в залата угасна. Пръстенът престана да свети. Актьорите излязоха на сцената и представлението започна.
Оттогава тя не го
е слагала. Напълня. Само понякога го оставя на масата. Следобедните слънчеви
лъчи минават през него. И той свети.
2 comments:
Интересен замисъл!Браво!
Хареса ми!
Поздравления!
Post a Comment