Тихо

Word in Motion, 2012 from Smile for London on Vimeo.


Творби до 40 думи на начинаещи и утвърдени автори, пресъздадени в 20 секундни филмчета, които се прожектират две седмици в лондонското метро.
Повече информация за тази и други хубавини можете да прочетете тук Smile for London.

Но преди това гледайте. :)

My poems translated by my friends

***

Leave a note to remind you -
There was a flash, which made you tremble,
Which left a scar
And disappeared.
By the note can't be understood
Whether its been big,
Whether its been important,
Whether its been true.

Translated by Magdalena Popova


***
Остави си бележка.
Да ти напомня –
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е.
И по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина.

Отклонение в картинки

За неразбралите - Соня Попова рисува стихотворения. В този случай - моето.  
За да ви се изясни картинката, предлагам да цъкнете върху нея. :) 

Хрумка

Тя знае точно кога се случи. Знае и защо. Само че не можа да се справи със ситуацията. И сега й е мъчно. Но понякога се сеща. Точно за този момент, в който той се влюби в нея. И се успокоява. Все пак поне се е влюбил.

                Имаха среща. Съвсем приятелска. Вървяха към театъра. Тя му разказваше някоя от многобройните си истории. Поздрави няколко човека. Той отново отбеляза, че тя познава всички в този град. Не беше вярно. Все още. До тук – нищо особено. И после. Влязоха в залата. Седнаха. Оставаха пет минути до началото на представлението. Tочно тогава се случи.

Тя беше седнала от лявата му страна. Едната й ръка –дясната – беше отпусната на крака и на нея, в полумрака, блестеше малък сребърен пръстен с червени камъчета. Ще кажете – не може човек да се влюби заради един пръстен. Що за любов е това. Обаче точно така се случи. Тя усети, че я гледа. После обърна глава към него. Проследи погледа му. Той гледаше пръстена. Обаче не точно пръстена. Защото и тя се загледа и разбра. 

                Пръстенът беше съвсем тънък. Толкова малък, че приличаше на лъч светлина, увил се около пръста й. И това беше причината тя самата да изглежда толкова малка и толкова беззащитна. Изведнъж усети колко широк е столът, на който седеше. Кожата й стана прозрачна. Очите й още по-големи, но пък се сливаха с тъмното и не се виждаха. Затова тя  можеше да мести поглед ту към него, ту към ръката си. Той седеше, странно усмихнат, в полумрака. Гледаше пръстена, през него, през кожата й, през костите, мускулите, съвсем до сърцето. И знаеше. Това, което иска да му каже вече от толкова време, но не смее, защото... не смее. Беше хубаво.

               В този момент той знаеше и тя знаеше и те съвсем едновременно знаеха, че всеки знае и не беше страшно, само хубаво. Защото седяха двамата, вперили поглед в пръстена, и може би от светлината на прожектора, която се отразяваше в него, се чувстваха и те съвсем леки, безплътни, свободни. Вдигнаха главите си един към друг и точно тогава осветлението в залата угасна. Пръстенът престана да свети. Актьорите излязоха на сцената и представлението започна.

                Оттогава тя не го е слагала. Напълня. Само понякога го оставя на масата. Следобедните слънчеви лъчи минават през него. И той свети.