Google Tag

Sunday, July 10, 2016

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.
Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 
Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес. 

3 comments:

Unknown said...

Светът се смени. Каква професия имах, влюбен в конструирането. Вече е безполезна за мен. Обичам да се докосна до всичко по-малко, но то тече бързо, почти без дъх съм.
Ако не беше оставила адреса след поста, нямаше да знам. Добре, очарован съм, това е друга Вселена, бъди добра, жива и здрава, плодотворна работа! Какво може да предизвика една снимка!

Unknown said...

В отговор на "съобщения за потанали кораби". Обратно на пуснатите тревоги:

Нишките, които ни оплитат изневиделица (21)-не ми се рови за годината.
Двадесет и девети март. Тъжен, несъсредоточен, с реещо се съзнание, мълчалив, не забелязвах как денят изостава. Естествени усещания, беше годишнина от раздялата с милата ми жена, Недка. Колебаех се да споделя ли? Везните се наклониха утвърдително, след като видях снимките, които моята внучка Орса е поставила на страницата ми. Някои приятели я познават, повечето не, децата от зачатието, а аз в периода дарен ми от съдбата. В такъв ден лентата се върти неравномерно, някъде прескача, другаде спокойно и равномерно разказва, а има и кадри показвани поединично, наново и наново. Бавно, разглеждам ги с наслаждение и упование. Как я притискам в прегръдките си, дошла ми за пръв път на гости, съвсем неочаквано. Работех по несекващите проекти в четвърти курс. Трудно и изяждащо времето занимание за двадесет и четири годишните МЕИ мъченици. Когато я видях на вратата ми, всякакви звуци затихнаха, движенията отвън се отдалечиха, чувах само- довърши си проекта, искам само да си почина малко. Познавахме се от няколко месеца, не ми беше минавало през ум, че в малката ни компания, с приятелки от СУ, по незнайни пътища приобщени към мъжката ни група, мога да бъда обект на по-специално скрито внимание. Споряхме, сърдихме се, разделяхме се, пак се намирахме, веселяхме се, безгрижни години. Седнах на бюрото и продължих, със същото темпо, но с някакво чувство, как да го изразя, все едно, корабът ми се беше прибрал от презокеанско пътуване. Всичко беше до мен, не се тревожех, обърнах се, погледнах, заспала на леглото ми, книгата се смъкнала до нея, денят гаснеше. Не светнах, затворих бумагите, извъртях стола и може би час и повече, не мръднах, гледах, попивах, сега го казвам, цялото ми същество се пренастройваше. Това не бяха празните приказки по време на срещите ни, помръдна, погледна към мен, коленичих пред леглото, прегърнахме се и потънахме! От тази вечер вплетохме живота си. Послушайте малко за настроение, приятели...!

Nachos Recipes said...

Thiis was lovely to read