Tuesday, November 29, 2016

Сприятеляване със студа

Съседът ме посрещна сутринта с бяла шапка и с бели ръкавички - маха с клони и се кекерчи пред прозореца. На главата му кацнали две свраки, тръскат глави, въртят опашки и си припяват. Аз си правя чай и излизам с филия хляб на терасата, че пет синигера от половин час си искат закуската.

Околните дървета мълчат, гледат ту пренебрежително, ту снизходително към нашата шумна компания и чакат да ни стане студено, да се укротим, да се подчиним на правилата на зимата: мълчи, пести си дъха, дръж топлото вътре, да ти стигне за по-дълго и не се занимавай с неща, които не ти влизат в работата. 

Само че има да почакат. Аз отръсквам главата на съседа от снега, той бръсва тревожните ми мисли с клони и двамата, с прояснени умове и олекнали сърца, се сприятеляваме със студа. 

Такива неща днес. 

Thursday, November 10, 2016

Това, което ни държи живи

В началото на всяко лято командировам цветята си в градината на мама, защото няма кой да ги гледа у дома. Тази година не можахме да съберем цялата зелена компания в колата. Голямата замия, която осинових и върнах към живот преди години, трябваше да остане сама вкъщи. Тя пие вода на 2 месеца веднъж, та реших, че ще устиска и повече. Дръпнах пердатата, за да влиза достатъчно светлина, полях я, утеших я, че ще се прибера навреме и тръгнахме. 4 месеца по-късно, замията беше жива, но цялата извита към прозореца. Клоните й, всички обърнати към светлината, бяха натежали, легнали на пода и почти прекатурили саксията. Чудих се как да й помогна, патерици ли да й правя, друга саксия ли да й потърся, пък най-накрая я завъртях така, че клоните да гледат към стаята, да са с гръб към светлината, и ги подпрях на една възглавница - да не обръщат саксията. Сутринта гледам, замията няма нужда вече ни от патерици, ни от възглавница - клоните й сами са се надигнали, скоро съвсем ще се изправят. Радвам й се и си мисля - пада съществото, става, бори се, това, че следва светлината го държи живо. Такива неща днес.