Friday, July 29, 2016

Последиците от затръшването на врати

Забелязвам напоследък, че хората не умеят да затварят врати. Отварят със замах, излизат, дори не поглеждат назад, а хващат дръжката и дръпват вратата с все сила. Тя се затваря с трясък. И така всеки ден с всяка врата. Отварят, излизат, затръшват, продължават напред. Никой не се сеща, че вибрациите на нехайството му плъзват по стените и от тях пада прах. После ще започне да пада мазилка, ще се появят пукнатини. Един ден човекът ще затръшне вратата, стените ще поемат удара и ще се срутят. И чак когато той поиска, или е принуден, да се върне, ще забележи, че вече няма никакъв смисъл да го прави. Такива неща тези дни.

Tuesday, July 26, 2016

Природа, изпити и кръстословици

До мене в купето на влака трима чичковци обсъждат културната страница на вестника (тази със судокуто и кръстословицата), а също и политическата обстановка, икономиката, гей парада, дължината на полата на съседската щерка и защо българинът не е създаден за демокрация. 
Преди Костенец виждам през прозореца една изоставена фабрика - изпочупени прозорци, паднала мазилка, пропаднал покрив - върху която са се разположили 7 - 8 семейства щъркели. Пълна хармония владее тяхното малко общество. След Костенец виждам изоставена гара, превзета от храстите, почти изцяло скрита от тях. Скоро тревата, тиха и упорита в преследването на целта си, ще победи тухлите.
Чичетата притихват, вглъбяват се в решаване на кръстословицата. Аз продължавам да си зяпам през прозореца. Колкото и гръмогласно, самоуверено да грешим, все някога ще мине природата и ще нанесе поправки по изпитните работи на всички ни.

Sunday, July 10, 2016

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.
Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 
Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес.