Sunday, January 31, 2010

Отклонение

Моя милост беше гост на предаването "Думите" с Нина Александрова. Можете да свалите файла с интервюто от тук.

Wednesday, January 20, 2010

Тихо




Chagall, "Kain and Avel"

Tuesday, January 05, 2010

Тихо

Ето какво не излиза от главата ми последните две седмици.
Ако ви ужаси дължината му, четете го по малко всеки ден. Ако сте смел, просто го вдишайте.

Бълнуванията на славния, високоблагороден, многострадален и достпочтен рицар Тристан фон Деменциус, с които той милостиво благоволи да ни удостои, като ги изричаше,
измъчван от ужасяваща и необяснима треска, на 11 ноември 1183 година в планинската крепост Ирренбург, записани прилежно, с подходящо смирено усърдие и с божия помощ от неговия несъщ брат.


Когато идва корабът, какви платна ще вдига?
Аз го очаквам вече единадесети ден.
Очаквам кораба си,
моят кораб не пристига.
Така далеч морето е от мен.

Пристигат други кораби, моряци полуголи
пренасят бляскави оръжия и скъпи платове,
гълчавата овална се издига като болест,
а корабите ходят по водата,
всесилни като богове.

Тук дълги седмици лежах на своя одър
и пих отварите на всякакви треви:
аз постоянно бдя,
аз трябва да съм бодър –
да не пропусна кораба, когато се яви.

На пръсти преминават покрай мен жените,
малиновите залезни жени в малинов плен
и шепотът молителен до мен долита –
те пак шептят
легендата за мен.

Къде е моят кораб и защо се бави?
Какви платна над бездната плющят?
Ако са бели – значи съм простен и съм избавен.
А черни ли са –
значи прокълнат.

Сезон на смърт,
вилнее трескавото глухо лято,
гранитените мои сводове руши
над езерцата ми с цвета на кръв пролята
край зъбери със зинали души.

Самотни са стените ми и плесен се протяга,
като дете около мен пълзи.
Отвън се гънат и шумят
сред оскверняващата влага
бръшляни сбръчкани и хиляди лози.

Отплуват други кораби, понесли вести,
които другаде
очаква някой друг.
Но няма кой морето да премести.
Така далеч морето е от тук.

Жените все така легендата повтарят,
прекръстят се и се разбягат в смут.
Защото тука
аз съм господарят
и мога да съм колкото си искам луд.

Защото те измислиха легендата за мене –
легендата за вечната любов.
А въздухът притиска ме,
тежи като видение
и се изплъзва грапав и суров.

Заклевах ги:
- Морето преместете! –
и гледах корабите как стоят.
Така далеч от мене е морето,
а корабът отдавна е на път.

С платна от мрак светът се стича
към светлата световна глеч.
На този свят живях,
тъй както ще прилича
на всеки мъж със моя сан, съдба и меч.

Не мене са обичали, не мен, а него – легендарния,
от тях създаден и възпят.
Набързо преобърнаха чираците бездарни
изкуството на любовта в любовен занаят.

Дали на онзи кораб аз съм бил тогава?
Като че ли не бях, но може и да съм.
След дълъг път е тъй,
все нещо се забравя...
А може и да съм разказал някой сън.

Изолда не я помня, спомням си мълвата.
Но сигурно се е очаквало това...
Не знам, но знам,
че преживяната любов е свята,
дори да е била единствено мълва.

Защо вселената
не идва вече,
защо не чувам глухия й глас?
Морето е от мен така далече,
така далеч съм от морето аз.

Светът е вест, която може би не ще науча,
изгубила се
в зеленеещия дим.
Да, аз обикнах уморената си участ
на постоянно чакащ и любим.

Израства корабът в огромен ритъм
на летни, слети, тлеещи тела
и щом зад призрачното слънце го повикам,
той ще се отзове
на моето „Ела!”

Ела, му казвам тихичко, тук трябваше да си отдавна.
Ти знаеш туй, което аз не знам,
не ми го казвай,
сам ще разгадая твойта тайна.
Изпратен с вест, лъжа понесъл си насам.

Какво да си говорим още, тръгвай, залезът е ярък
и много лесно може да ме заблуди.
Жените все така легендата повтарят.
Изгаря слънцето.
Морето по-далеч е от преди.



Георги Рупчев, „Инстинкт за неприспособимост”, Военно издателство, 2007