Wednesday, March 19, 2008

Тихо
























Stefano Morri

Saturday, March 01, 2008

Приказка без заглавие (все още)


Кралят толкова дълго искал дете, че когато най-сетне дъщеря му се родила обезумял от страх да не я загуби.
За да не я вижда човешко око, построил за нея висока кула.
За да надхитри времето, заповядал точно срещу кулата да построят друга – часовникова. Часовникът поставил срещу единствения прозорец на стаята на принцесата. Срещу прозореца сложил огледало, в което тя да се оглежда сутрин и вечер и в нейната стая времето да върви наобратно.
Живеела щастливо принцесата. Нищо не й липсвало. Никой не я виждал и тя никого не виждала, освен собственото си лице в огледалото и разбира се отражението на часовника, но била толкова красива, че това й стигало.
Една зима на перваза на прозореца поникнало кокиче. Много му било хубаво да гледа хората, които минавали под кулата. Когато те вдигали глави към прозореца и си шушукали, то си мислело:”Ето колко съм известно и красиво. Затова съм поникнало толкова на високо – да могат хората спокойно да ме гледат и да ми се възхищават. “
Веднъж вятърът, нахалник и шегобиец, така настойчиво ухажвал кокичето, че то се принудило с цяло тяло да се извие към стаята. И се видяло в огледалото.
Ах, как се харесало! Ах, как се възхитило от себе си!
Когато принцесата се събудила и се погледнала в огледалото, не забелязала, че в ляво, точно под часовника се оглежда още някой. Толкова години там я посрещало все едно и също отражение, че вече нищо не виждала.
Минавали дни. Кокичето не можело да спре да се любува на себе си. Образът му в огледалото ставал все по-голям и по-голям. Първо скрил половината циферблат. После другата половина. Една сутрин принцесата станала и вместо собственото си отражение и часовника видяла огромни бели листа да се поклащат лениво и доволно. За първи път се обърнала към прозореца. Погледнала. Видяла часовника и кокичето, но собствения си лик не зърнала в това ново огледало. Помислила, че се е превърнала в кокиче. И всичко продължило по старому. Ставала сутрин, оглеждала се в двете огледала...
За съжаление зимата отминавала. Слънцето галело все по-пламенно кокичето. В началото то било поласкано. “Прекрасно съм. Дори слънцето не можа да ми устои и се влюби в мен!” – мислело си и се отдавало с желание на жарките ласки.
Същото се случвало и с принцесата. Сърцето й изпреварвало тиктакането на часовника. Нощем студ прониквал в костите й и не й давал да заспи. Сутрин огън прогонвал умората от тялото й и я карал да стои неподвижна, примряла, в средата на стаята между прозореца и огледалото.
Колкото по-силно се влюбвало слънцето, толкова повече се плашело кокичето. Тази любов започвала да му тежи. Искало да избяга. Въртяло се на всички страни. Извивало глава, за да не бъде целувано. Напразно!
Принцесата не искала да помръдне. Застинала между прозореца и огледалото, вече денем и нощем, тя чакала да се появи нейният любим, да я прегърне. Вероятно затова кокичето не можело да се скрие никъде от любовта на слънцето. Листата му повехвали. Пожълтявали. Сбръчквали се. Докато една сутрин просто не се събудило. Изчезнало.
Малко след това кралят заболял. Вечерта, в която усетил, че си отива, пожелал да види дъщеря си още веднъж. Стражите хукнали към кулата, за да я доведат. Отворили вратата и не намерили никого. Само сноп слънчеви лъчи падали на пода точно между прозореца и огледалото.