Wednesday, June 27, 2007

Тихо



Frida Khalo - "Roots"






Friday, June 15, 2007

БЕЛЕГЪТ НА ВАСИЛИСА


Имало едно време един Иванушка глупака. Напуснал той родната си къща, за да търси щастието. Минал през хиляди премеждия и успял да се ожени за Василиса Прекрасна.
Живеят заедно Василиса и Иванушка, радват се един на друг. После тя тръгва на път и го предупреждава – “не отваряй тази врата, защото ще ме изгубиш завинаги”. Иванушка отваря вратата, дава на Кашчей вода да се напие, така го освобождава от оковите и губи Василиса. Остава сам Иванушка. Белязан от собственото си любопитство?

Иванушка е пример за недооценяване на гладката кожа на щастието. Минало е време откакто са се оженили двамата. Опознали са се. Историята на всеки видим и невидим белег е разказана отдавна. Вече няма от какво да се възхищават, за какво да се тревожат, за какво да се страхуват. Вече никой от тях не се събужда нощем, за да се взира в лицето на другия и да се опитва да гадае сънищата му. Всички белези са хиляди пъти целувани, като любовната жар е преминавала в неутолима страст – да заличим всички предишни истории, да изгладим
любимата кожа, за да... нанесем своя рана? Да оставим свой отпечатък?

Иванушка е започнал да се отегчава от съвършенството на щастието. Може би дори е започнал да смига на слугините и да гледа дълго от най-високата кула на замъка. Вечер Василиса го е чакала да заспи и е избухвала в плач. Безпричинен уж плач, защото никой не може да отрече, че Иванушка я обича, просто...

Има една врата в нейния замък, за която той не подозира. Но Василиса знае какво е скрито зад нея. Знае, че може никога да не я покаже на своя любим, но така той ще е при нея само телом. Ако отвори вратата, може да го загуби завинаги. Ако Иванушка е истинският, ще се върне. Сигурно дълги нощи сънува Василиса вратата преди да реши да рискува.

Пътуването й е само претекст, за да я покаже на Иванушка. Защо сам той не би я забелязал? Винаги се заблуждаваме, че познаваме другия напълно, нали го гледаме всеки ден, нали заспиваме до него всяка нощ. Всеки ден минаваме покрай една негова заключена врата. Най-обикновената от всички съществуващи и несъществуващи врати. Първоначално не сме я забелязали, защото нищо обикновено не може да съществува в обожавания от нас. После не я забелязваме, защото мислим, че всичко вече знаем за другия, т.е. за нас всичко вече е обикновено. Няма шанс Иванушка някога да види вратата. Затова Василиса няма друг избор освен да постъпи по женски – да го насочи и да разреши, забранявайки.

Тя знае, че след тръгването й, всичко е само въпрос на минути. Да я изпрати Иванушка, да въздъхне и да хукне към забранената врата. Дали го е направил, защото е искал да се отърве от Василиса? Не. Просто е искал да надникне. Да си даде възможност да помечтае – какво би станало ако за миг си представи, че е сам, без Василиса, че е свободен, че не познава тази жена? Защо да не си го представи поне за минутка? Какво толкова страшно би могло да се случи? Иванушка влиза при Кашчей с уговорката – “само за малко”. А защо му дава вода? От жалост? От жалост вероятно, но към самия себе си. Защото Кашчей не съществува. Той е равната суша, в която на Иванушка му се струва, че живее. Влизайки в стаята той дава вода, сиреч простор на мислите и желанията си. В стая, изпълнена с тайните му желания му е “забранила” Василиса да влезе. Сам той е Кашчей, водата и Иванушка едновременно. Василиса просто е разрешила да я забрави, да излезе от нея и да тръгне към себе си.(Той не предполага, че към себе си, значи обратно към Василиса.)

Къде се пази животът на Кашчей? На далечен остров. На острова има дъб, под дъба – сандък, в сандъка – заек, в заека – патица, в патицата – яйце, в яйцето – игла, който я счупи, ще убие Кашчей.
И така Иванушка тръгва на път. Приказката разказва, че тръгва, за да убие Кашчей, за да си върне Василиса. Но той още не знае това. Знаем го само ние и Василиса. Неин ще остане най-дълбокият белег – подлютяващата раните мисъл, за изкушенията на едно пътуване, незарастващата рана на очакването. Мисълта, че сама го е отпратила, сама го е накарала да я предаде. Белегът на любовта, с която трябва да се раздели, за да я получи отново.

Всъщност Иванушка тръгва, за да утоли желанията си, за да търси нещо ново. И го намира. Вижда красиви дворци и схлупени къщи, среща непознати принцеси от далчени страни. Сравнява ли ги с Василиса? Спира ли се при тях? Ще й разкаже ли после? Трябва ли? Отбива се на много острови Иванушка. Чупи ключалките на много сандъци. Държи в ръцете си плашливото тяло на желанието, опитва да се бори с глупостта, приема родените от нея недоразумения, докато не го прониже странна, непозната болка. Докато не стигне до иглата. Иглата е острото убождане на празнотата. Усещането, че не си по-свободен, напротив, но пък си по-самотен отпреди и си пропилял толкова време да преследваш това, което те очаква у дома. Получил си нови белези, но вече знаеш, че има един, който ще те боли до живот – Василиса. Този миг е смъртта на Кашчей. Всички желания са се изпарили. Останала е само необходимостта да се върнеш у дома.

Виновен ли се чувства Иванушка, когато застава пред Василиса? Предател ли се чувства? Вероятно да. Нали смята, че сам е пуснал Кашчей. Василиса никога няма да му каже истината и това ще е още една резка върху й, още един белег.
Сега двамата имат и общ белег – този на взаимното предателство. Всеки е жертва и предател едновременно. Всички други белези бледнеят пред него. Белегът, на който се е решила Василиса. (Защото всеки може да те предаде, но всеки ли ще го направи, за да те запази и върне на мястото ти. Всеки може да се жертва, но всеки ли ще го направи, знаейки, че понася върху плещите си товара на предателството на най-любимия човек.)

Василиса е била мъдра. Знаела е, че човек има нужда от нови и нови белези, за да си доказва, че съществува, че има своя приказка. Знаела е за ненаситната жажда и вяра, че има още и още по-хубави и необикновени неща в живота и ако не ги потърсиш – оставаш тъжен и неудовлетворен до края, че не си осъществил мечтата си, а ако я осъществиш, съзнаваш, че най-необикновено е обикновеното.
Белегът на Василиса крие в себе си тайната от вълшебната фраза, с която завършва всяка приказка – “и живели щастливо до дълбоки старини”.
Тайната, която търсим всички и в името на която си нанасяме рани без да можем да се научим да четем между белезите.

Wednesday, June 06, 2007

СТИХОВЕ



* * *

[Затвори вратата, за да е топла къщата.]

Но…
Aко единият стои отвън?
Ако другият се ослушва отвътре?