Понякога поглежда през прозореца навън, към сивото, мъгливо нищо, обгърнало дома ѝ и вижда смътни очертания на кораби, заседнали в леда. Един, два, три.
- Корабите! - прошепва полугласно всеки път и се любува на непотребната им във момента сила, на окованата им в ледени вериги мощ. После продължава изпълнения си с незначителни задачи ден. Трябва да се почисти, сготви, да се измият стъклата на прозорците и огледалото - за да е сигурна, че няма да пропусне първите знаци, че мъглата се повдига, че ледовете се топят и корабите освобождават място, на което да пристигне пролетта.
- Къщата! - разочаровано възкликва екипажът всяка сутрин след като е погледнал с надежда през люковете на каютите. После отива да лъска и да мие кораба - да е готов за плаване, ако... когато...
Никому не хрумва да тръгне през мъглата, към къщата или към някой от корабите, за да помогне с нетърпеливите си стъпки за стопяването на леда.
No comments:
Post a Comment