Тихо

Gustav Klimt

Death and Life

РАЗМИНАВАНЕ

Срещнали се на някаква улица. На ъгъл. Точно пред входа на магазин за цветя. Хората излизали с букети и минавали между тях. Това не ги смущавало. Просто стоели, загледани един в друг. Без да има някаква особена причина.
Не се били виждали преди това. Или може би само веднъж. Съвсем случайно. В заведението на отсрещния ъгъл. Нямало свободни места, затова се озовали на една маса. Всеки със своите приятели. Седели много близо един до друг, с тела леко извити настрани, почти докосвайки се с рамена. Така всеки можел да се съсредоточи в разговора с хората, с които е дошъл, без да слуша чуждия.
А сега стоели на ъгъла. Хората влизали и излизали от магазина. Двамата не помръдвали. Продължавали да се гледат. Гледали се толкова дълго, че в един миг, едновременно почувствали колко невъзможно е да проговорят. Колко нараняващ би бил гласа на този, който се осмели да проговори пръв.
Най-сетне той се престрашил. Тръгнал. И тя тръгнала. В този момент от магазина излязъл човек с огромен букет лилиуми. Спрял за секунда – изчаквал ги да се разминат. При разминаването раменете им се докоснали, от вълнение ноздрите им се разширили и те вдъхнали аромата на цветята.
Два дни по-късно, в заведението на отсрещния ъгъл, той седял на една от масите. Тя седяла срещу него. Мълчали. Било малко преди да докоснат за първи път ръцете си. Миришело на лилиуми*.

*лилиум - белият лилиум изразява величественост, но същевременно нежност и чистота. Означава помиряване и събиране заедно

СТИХОВЕ ("ДНК") XXI

НА КРАЯ?

Точно преди да поема поредната глътка въздух...
на края на улицата,
на края на деня,
на края на...
ти седиш и се усмихваш.
В паузата между ударите на сърцето ми...
на края на птичия полет,
накрая на есента,
на края на...
осъзнавам, че само черното на очите е безкрайно.
Без-край-но-и-без-без- спомен за начало.
Без-край обречени на без-смъртие.
Без-край-но-по-мъртви от всички смъртни...
...ние двамата...
...и гълъбите на главната улица...
...
Вечното очакване на Нещото.